Блог на Мирослав Севлиевски

Волен е удобен –
на неговия фон всички
изглеждат нормални

И затова не питат лидерите на „Атака” спят по хотелите на големи приватизатори

Мирослав Севлиевски

В неделя имаше избори за президент, но нямаше промяна, нито избор. Кандидатите бяха седем. Двама десни – Беронов и Марков, и петима леви – Първанов, Сидеров, Берон, Петров, Велев. Гласуваха 40 процента от българите, 60 процента отново не гласуваха.
Левите събраха общо 87%, десните -13.
Предизборна кампания нямаше, а доколкото тя имаше проявления, беше по теми, факти и хора от миналото и нищо за бъдещето. Очевидно само 40 процента от българите все още се интересуват от миналото. Останалите 60% искат сами да си го организират и направят, но не със сегашните партии, не със сегашната политика. Те искат, но все още не знаят как и кога ще започнат да работят. Това е мотивиран отказ от гласуване за статуквото на миналато, не е просто апатия.
В тази група попаднаха и повечето български политически партии и партийни лидери, които без да искат и несъгласувано се обединиха под лозунга „Да отложим бъдещето”. За изпълнение на тази цел волно или неволно се съюзиха около идеята, че преизбирането на Първанов ще направи лозунга на тези избори възможен. Ще им даде още време и възможности да осъзнаят къде са, колко са, кои са и ако е възможно някой да отпадне от самосебе си или пък да бъде „отстранен грубо” и преизбирането на Първанов да запази статуквото и всички да си го карат по старому. Двамата десни кандидати дори не създадоха свои професионални предизборни щабове.  
Освен това на всички им беше необходим Волен. Просто на неговия фон да изглеждат нормални и национално отговорни. Две години всички парламентани партии правиха реклама на Аката, но никой не каза, че те нарушават конституцията, закона за политическите партии и изборните закони. Че лидерите им са срещу преватизацията, но спят по хотелите на най-големите приватизатори. Че искат да национализират имущество, а не казват на кого и

дали ще върнат комуналните квартири,
задължителната военна служба
и жителството по текезесета.

Всички, без Новото време и Гергьовден, искаха да възстановят двуполюсния политически модел. Десните да си върнат удобното делене на синьо/тъмно синьо и червено, а БСП да го трансформира в социалисти и популисти. И то не защото е хубаво за родината, а защото е удобно за тях.
Царят разби този синьо-червен модел през 2001 година, но не продължи – не създаде широка либерална коалиция, а Доган отказа малката. И двамата заедно с БСП направиха възможно вакуумът да се запълни с популисти. Този вакуум направи Атака възможна и необходима, а двамата – цар и Доган, отбелязаха тактическа победа и огромен стратегически провал.
Нищо ново – това го бях сънувал преди години, но се надявах, че е просто кошмар за лошия финал на прехода. Защото, пак казвам – както казваше Новото време и след изборите през лятото на 2001 година, - преходът свърши, от партиите зависи какво различно бъдеще са способни да предложят на България и българите.  
А иначе хубавото е, че на тези избори революцията на подмяната „Атака” не се състоя, няма и да се състои. Защото двайсетте процента не са и не могат да бъдат революция, още по-малко – революция на промяната.
Освен това президентските избори приличаха повече на вътрешнопартийно премерване, отколкото на национален вот. И в левицата, и в десницата проведоха кампания, която обслужи вътрешните им битки. Резултатите от гласуването също им дадоха повод да си направят малките партийни сметки и да ги приложат към статуквото, което заедно бранят.

На тези избори имаше и един голям провал –
провали се Костовият десен модел от 1997 година.
Не се състоя и Бойко Борисов.

Катастрофа, криза, горчива и тежка загуба, край, крах, разруха. Все думи за десницата. Думи най-накрая изречени, и факти, най-сетне осъзнати и от старите десни лидери. Но всичко това е ясно поне от три години. А три пъти 60 процента от българите не излязоха да гласуват.
На пръв поглед наистина изглежда, че дясната крепост е предадена и напълноразрушена.
Но при по-внимателен прочит на събитията става видно, че въпросният 22 октомври и 13-те процента са началото на края на кризата вдясно. В живота след битките и срутването, следва разчистване на руините, захвърляне на оръжията. И започваме да раждаме и да работим. Това е единствената възможност за политическата десница в България. Ужасът от провала на един стар модел е добрият сигнал за ново изграждане. По нов проект.
За първия тур толкова – отказ от бъдеще, партийни монолози, обществен отказ от политиката на статуквото.
До балотажа остават 5 дни. Има само един въпрос пред избирателите и той в никакъв случай не е политически, а предпоставен избор между двама леви кандидати. За кого да гласуваме, питат няколко милиона българи? Два пъти за несъстояла се революция няма никакъв смисъл да се гласува. А Първанов, ако иска вота на българите, има 5 дни да даде няколко важни за България отоговори. Той е президент, има всичката актуална и достоверна информация. Нека каже от 7-те кандидати, включително и за себе си, колко са агенти на ДС – сега и преди, колко от тях са получавали подкрепа и пари от чужбина, изобщо – какви, колко и откъде са парите, похарчени за камапаниите. Да каже истината: кой и с каква цел създаде Атака, кой я финансира и има ли сценарий „социалисти-популисти”.
Първанов има 5 дни да даде премълчавани отговори и ясен отчет за своята кампания и да каже как ще опази българите от монопола на БСП. Само така ще накара хора като мен, гласували за друг кандидат или въобще негласували, да го подкрепят.  


25 октомври 2006 г.
В. „24 часа”