БОЙЦИТЕ НИ В КЕРБАЛА СА ПОСЛАНИЦИ НА БЪЛГАРИЯ
27 Април 2004 г., публикувано в Архив
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
Винаги съм казвал, че когато става въпрос за успешна България, партизанщината е излишна. А когато тази национална кауза е свързана с човешки живот и с достойнството на цялата нация, никой политик и никоя партия нямат право да се надпреварват в печеленето на дивиденти – с думи, с действия, с популистко ораторство или премерване на рейтинги. Казвам това, защото още когато се разбра, че българският президентът е в Ирак, се чуха гласове: “това е личен PR на гърба на държавата, Първанов даде старт на предизборната агитация” и други подобни.
Държавният глава направи единствено верния избор – да окуражи рейнджърите лично, а не по телефона. Да разсее неясните и объркани сигнали, които отиват към тях от разтревожени роднини, от спорещи политици, от обърканата комуникация между държавните ведомства. Затова отново ще поздравя българския президент Георги Първанов, че събра кураж и замина в Кербала, за да чуят от него бойците ни там, че държавата и политиците са единни и отговорни, когато вземат решения за мисията им в Ирак и за живота на всеки един от тях.
Някой от името на всички трябваше да изрази общата ни национална гордост от това, че бойците ни единствено не отстъпиха от своите позиции, за разлика от много други по време на Великденските събития. Гордост от това, че български войник не е имал и няма загубена битка. Предложението на “Новото време” от миналата седмица беше подчинено точно на тази идея – да замине парламентарна делегация при рейнджърите ни в Кербала. И да спрем да ползваме само опосредствана информация, а да видим на място обстановката, опасностите, бойния дух на българите там и тяхното отношение към дълга, който са поели. Тяхното, а не на родителите, които разбира се, че се тревожат – кой родител не страда, когато детето му е в опасност. Това са мъже и жени, които сами са избрали този дълг – да защитават мира в Ирак, но и авторитета на България. Никой не може да им изземе това право, дори ако това са трима-четирима политици, чието поведение играе по-скоро по струните на обществените емоциите, отколкото се опира на общия политически разум.
Задача на нас, политиците, е да се обединим, за да “разширим” мандата на нашата мисия в Ирак. Не с хора и с оръжие, а с хуманитарна помощ, от каквато децата в Кербала имат нужда. Пролятата кръв не ни позволява да си играем с емоциите на обществото. Тя ни задължава да мислим отговорно като смелите българи в Ирак, които само помолиха – да не вземаме решение вместо тях и да не ги обявяваме предварително за страхливци.
Българските бойци в Кербала не са обикновени военни, които изпълняват международна мисия за определен срок от време и под чуждо командване. Те са най-публичните български посланици, по които светът съди за България. Те не само охраняват обекти в Ирак, а с поведението си трябва да покажат на местните хора, че нашата страна не е агресор, а техен приятел, който помага в труден момент и пази живота им. Това не е кротка дипломация, свряна в някой сигурен кабинет. Българските бойци имат тежка задача да докажат, че освен с оръжие, могат да пазят мира и с мисъл за бъдещето. Да убедят местните хора – там, под куршумите и гранатите, че страната им ще бъде опазена и възстановена.
Затова смятам, че пътуването на президента Георги Първанов до Кербала направи това, което трябваше да направим всички – политици от всякакви цветове, депутати, министри, институции и общество. Увери бойците ни, че не са сами, че държавата им дължи отговорно поведение и благодарност.
Никой не може да отрече и ясните външнополитически сигнали, които разпрати по света посещението на президента Първанов. Всички световни агенции отразиха събитието, ясно се чу позицията на България. Чуха я чуждестранните ни партньори, иракчани. Чуха я и българите, на които ние, политиците, трябва да обещаем да направим всичко възможно за тяхната сигурност, да сме обединени и силни, когато редим дневния ред на тяхната тежка мисия там.
В. “24 часа”, 27 април 2004 г.
Винаги съм казвал, че когато става въпрос за успешна България, партизанщината е излишна. А когато тази национална кауза е свързана с човешки живот и с достойнството на цялата нация, никой политик и никоя партия нямат право да се надпреварват в печеленето на дивиденти – с думи, с действия, с популистко ораторство или премерване на рейтинги. Казвам това, защото още когато се разбра, че българският президентът е в Ирак, се чуха гласове: “това е личен PR на гърба на държавата, Първанов даде старт на предизборната агитация” и други подобни.
Държавният глава направи единствено верния избор – да окуражи рейнджърите лично, а не по телефона. Да разсее неясните и объркани сигнали, които отиват към тях от разтревожени роднини, от спорещи политици, от обърканата комуникация между държавните ведомства. Затова отново ще поздравя българския президент Георги Първанов, че събра кураж и замина в Кербала, за да чуят от него бойците ни там, че държавата и политиците са единни и отговорни, когато вземат решения за мисията им в Ирак и за живота на всеки един от тях.
Някой от името на всички трябваше да изрази общата ни национална гордост от това, че бойците ни единствено не отстъпиха от своите позиции, за разлика от много други по време на Великденските събития. Гордост от това, че български войник не е имал и няма загубена битка. Предложението на “Новото време” от миналата седмица беше подчинено точно на тази идея – да замине парламентарна делегация при рейнджърите ни в Кербала. И да спрем да ползваме само опосредствана информация, а да видим на място обстановката, опасностите, бойния дух на българите там и тяхното отношение към дълга, който са поели. Тяхното, а не на родителите, които разбира се, че се тревожат – кой родител не страда, когато детето му е в опасност. Това са мъже и жени, които сами са избрали този дълг – да защитават мира в Ирак, но и авторитета на България. Никой не може да им изземе това право, дори ако това са трима-четирима политици, чието поведение играе по-скоро по струните на обществените емоциите, отколкото се опира на общия политически разум.
Задача на нас, политиците, е да се обединим, за да “разширим” мандата на нашата мисия в Ирак. Не с хора и с оръжие, а с хуманитарна помощ, от каквато децата в Кербала имат нужда. Пролятата кръв не ни позволява да си играем с емоциите на обществото. Тя ни задължава да мислим отговорно като смелите българи в Ирак, които само помолиха – да не вземаме решение вместо тях и да не ги обявяваме предварително за страхливци.
Българските бойци в Кербала не са обикновени военни, които изпълняват международна мисия за определен срок от време и под чуждо командване. Те са най-публичните български посланици, по които светът съди за България. Те не само охраняват обекти в Ирак, а с поведението си трябва да покажат на местните хора, че нашата страна не е агресор, а техен приятел, който помага в труден момент и пази живота им. Това не е кротка дипломация, свряна в някой сигурен кабинет. Българските бойци имат тежка задача да докажат, че освен с оръжие, могат да пазят мира и с мисъл за бъдещето. Да убедят местните хора – там, под куршумите и гранатите, че страната им ще бъде опазена и възстановена.
Затова смятам, че пътуването на президента Георги Първанов до Кербала направи това, което трябваше да направим всички – политици от всякакви цветове, депутати, министри, институции и общество. Увери бойците ни, че не са сами, че държавата им дължи отговорно поведение и благодарност.
Никой не може да отрече и ясните външнополитически сигнали, които разпрати по света посещението на президента Първанов. Всички световни агенции отразиха събитието, ясно се чу позицията на България. Чуха я чуждестранните ни партньори, иракчани. Чуха я и българите, на които ние, политиците, трябва да обещаем да направим всичко възможно за тяхната сигурност, да сме обединени и силни, когато редим дневния ред на тяхната тежка мисия там.
В. “24 часа”, 27 април 2004 г.