ПРЕСТРАСТЕН КЪМ АНТАРКТИДА
03 Март 2003 г., публикувано в Архив
Леденият материк все повече заприличва на гигантска лаборатория, където властват учените, а не авантюристите
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
Авторът Мирослав Севлиевски е депутат от НДСВ, завършил е география в СУ. През февруари - 2 седмици след като навърши 38 години - той изпълни старата си мечта и замина за Южния полюс на собствени разноски.
Когато тръгвах към най-южния свят, последното, което можеше да ми хрумне, бе да сложа в багажа си визитни картички. Голяма грешка! Протоколът на остров Ливингстън, оказва се, е претърпял стремглаво развитие от времето на пионерите. Представителите на различни нации, които се срещат и запознават сред пингвините, определено не се държат като корабокрушенци, подивели от радост, че виждат подобно на себе си двукрако.
Държа пред себе си визитките на някои от забележителните мъже и жени от различни държави, с които се запознах по време на краткото си гостуване в българската база на Ледения континент. Част от картичките са със снимки и от тези снимки ме гледат типичните физиономии на хора, които много по-лесно бих могъл да свържа с обичайната представа за отдаден на мисията си университетски преподавател, отколкото с детските си спомени от рисуваните портрети на Скот, Моусън или Шакълтън.
Да, Антарктида вече съвсем не е онази безумна екзотика, която допреди десетина години свързвахме основно с риска и любовта към авантюрата. Истина е, че се иска огромно мъжество и храброст, за да прекарваш година след година по няколко месеца в специфичните за района "работни условия", отдаден на къртовски научен труд. Но също така е истина, че Леденият материк все повече заприличва на гигантска лаборатория, където властват учените, а не авантюристите; където местните правила и закони се почитат до последната буква; където многонационалната общност е успяла да наложи и свято да спазва ред на доверие и равнопоставеност, за какъвто ние - обикновените хора от нормалните континенти, можем само да мечтаем.
Не бързайте все пак да отписвате лудостта на романтиката от пейзажа на Антарктида. Защото
Антарктида е най-чистото място на света,
по-чисто дори от екваториалните гори на Амазонка. Защото е главозамайващо величествена и красива. Защото светлината на полюса и хилядолетният лед не спират да творят невъзможни и немислими форми и цветове почти по цяло денонощие по цяло лято. Защото там с достолепие съжителстват запазените в ледовете свидетелства от епохи и събития, отдалечени на стотици години едни от други. И не на последно място, защото се иска нещо далеч повече от обичайния научен интерес, за да се пристрастиш към мисията Антарктида така, както петнайсетимата българи, обитаващи нашата база на броени километри от Южния полюс. (Поклон за което, момичета и момчета!)
Когато нашата делегация, предвождана от Катя Тодорова - зам. министър на външните работи, акостира на "българския плаж" (така се нарича; плаж не е, но със сигурност е български), на брега се беше подредила в очакване сериозна представителна извадка от родната ни експедиция. При цялата си новопридобита цивилизованост, условията на Антарктида все още поддържат у по-постоянните й обитатели огромен интерес към новодошлия. И към това, което носи в раниците си, естествено.
Можем само да се надяваме, че сме успели да запазим що-годе достойнство, цопайки по гумени ботуши сред ледените води на слизане от лодката, която ни превози от канадския кораб до брега на Ливингстън. Да предупредя: след неколкодневно лашкане през протока Дрейк, почти задължително съпроводено с грозна морска болест, спазването на приличие при досега с твърда земя никак не е гарантирано. Превозването на багажа от брега до "хасиендата" на нашите учени в разгара на антарктическото лято също е проблем. В самото начало на топлия сезон, хората, натоварени с отзазимяването на базата, са отчасти облагодетелствани: ледникът над българската територия по това време стига до морето и първите пристигнали могат да се придвижват по него с моторни шейни. По времето, когато ние акостирахме, ледникът се беше отдръпнал на 150 метра над базата и всичко трябваше да се носи на ръка. (Сега вече снегове и ледове са впримчили базата ни и тя се зазимява.)
Вероятно любителите на битови подробности са запознати с българските имоти на Ледения континент, но за по-разсеяните ще припомня. Основният щаб на нашите учени е Голямата къща - барака с три спални помещения, две от които по съвместителство служат и за лаборатории; баня и тоалетна, кухня, столова. Водата за сервизните помещения се черпи с маркучи от две езера над базата, има и бойлер. С други думи, жизненият стандарт може и да не отговаря на категорията "лукс" по стандарта на Бояна и Драгалевци, но пък не е драстично по-нисък от този на съседите ни, членуващи в ЕС. Близо до Голямата къща е митичният вече за антарктическите маниаци
фургон с бойното име "Куцото куче" - първата жилищна площ
на нашите пионери. В него навремето са спели по 15 човека; сега там е разположена далеч по-приемливата конфигурация от шест легла, но за сметка на облекчената леглова база, в същото помещение са пощата и радиостанцията. Третата постройка - малка руска къщичка от 1987 г., служи за складово помещение; притежаваме още един подслон за двата агрегата, нафтата, бензина и двете моторни шейни, ски-писта "Ястребец 7" и... полуосъществената мечта за действащ православен храм.
Във всеки миг, когато климатичните условия го позволяват, базата ни опустява - геолози, глациолози, биолози, еколози, инженери се заемат с изследванията си. Когато обаче времето не позволява да се излиза навън, проблемът за уплътняване на часовете става сериозен. За чест на българската база трябва да споменем, че обитателите й са се погрижили да съберат доста сериозна библиотека. Може би най-ценната част от нея е подарена от Стефан Груев - единственият българин журналист, стъпил на самия Южен полюс. Сред сериозните исторически трудове, научни разработки по различни специалности и подбрано меню от елитни криминалета, и аз оставих малък принос. Като се замисля сега обаче, биографията на Фройд, макар и поучителна, може би не беше най-подходящият избор за антарктическо четиво. Нищо, следващият път ще се подготвя по-сериозно предварително...
Вечер, при цялата лятно-антарктическа неопределеност на понятието вечер, експедицията ни се събира на раздумка за родните места. По стар български обичай
форматът на тези сбирки включва китара и песни...
да ги наречем, от югозападните ни краища. Гостуванията между съседни бази са доста чести. Испанците, които по антарктическата воля на съдбата са ни съседи, са най-чести гости и домакини на нашата експедиция. Като по-обиграна в управлението на задморски територии нация, Испания е изпратила на най-южния материк дори готвач - факт, еднакво радостен за сънародниците му, както и за близките комшии.
Казват за Антарктида, че е еднакво отдалечена от всички останали континенти. Смисълът на тази метафора се разбира най-точно, когато попаднеш като външен човек на разговор между представители на различни научни експедиции. Проблемите, които имат учените-антарктици, независимо от кой край на света идват, са доста сходни. Всички антарктици, с които се срещахме, започваха с един и същи въпрос - разбират ли у вас смисъла и ентусиазма на това, което се прави тук? Гигантската лаборатория, наречена континент, е еднакво неразбираема за широките публики по света. Великият Христо Пимпирев обича да я обяснява с една много проста истина:
Антарктида е земният път на човечеството към Космоса
В този смисъл България продължава да е космическа държава.
За бедна страна като нашата, в която държавният бюджет се разтяга като малко парче масло върху твърде голяма филия, необходимостта да се отделят средства за развитието на науката се преживява твърде абстрактно. Всеки подобен призив веднага се контрира с въпроса "А пенсиите, а детските градини, а помощите за безработни, а инфраструктурата?". И не можем да отречем, че това е справедлив въпрос. Именно затова още повече трябва да сме благодарни на нашите антарктици: на цената на смешно малки разходи, с цената на невероятна предприемчивост и находчивост, те продължават да отстояват мястото на България сред нациите, за които "науката е слънце". И благодарение на личния си героизъм (давам си сметка колко изтъркано звучи, но този път това словосъчетание със сигурност си е на мястото) доказват всекидневно, че можеш да стъпваш по земята със съдрани обувки, но пак да се стремиш към звездите. Един ден, когато вече не сме бедни и обувките ни не са съдрани, ще бъдем двойно по-доволни, че не сме изпуснали шанса си да имаме достойно място сред научния свят на Ледения континент.
Много ми се иска, когато - живот и здраве, отида пак на Антарктида и ме запитат дали у нас разбират смисъла на антарктическия експеримент, да отговоря с чисто сърце: да, България споделя този ентусиазъм.
В. “Сега”, 3 март 2003 г.
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
Авторът Мирослав Севлиевски е депутат от НДСВ, завършил е география в СУ. През февруари - 2 седмици след като навърши 38 години - той изпълни старата си мечта и замина за Южния полюс на собствени разноски.
Когато тръгвах към най-южния свят, последното, което можеше да ми хрумне, бе да сложа в багажа си визитни картички. Голяма грешка! Протоколът на остров Ливингстън, оказва се, е претърпял стремглаво развитие от времето на пионерите. Представителите на различни нации, които се срещат и запознават сред пингвините, определено не се държат като корабокрушенци, подивели от радост, че виждат подобно на себе си двукрако.
Държа пред себе си визитките на някои от забележителните мъже и жени от различни държави, с които се запознах по време на краткото си гостуване в българската база на Ледения континент. Част от картичките са със снимки и от тези снимки ме гледат типичните физиономии на хора, които много по-лесно бих могъл да свържа с обичайната представа за отдаден на мисията си университетски преподавател, отколкото с детските си спомени от рисуваните портрети на Скот, Моусън или Шакълтън.
Да, Антарктида вече съвсем не е онази безумна екзотика, която допреди десетина години свързвахме основно с риска и любовта към авантюрата. Истина е, че се иска огромно мъжество и храброст, за да прекарваш година след година по няколко месеца в специфичните за района "работни условия", отдаден на къртовски научен труд. Но също така е истина, че Леденият материк все повече заприличва на гигантска лаборатория, където властват учените, а не авантюристите; където местните правила и закони се почитат до последната буква; където многонационалната общност е успяла да наложи и свято да спазва ред на доверие и равнопоставеност, за какъвто ние - обикновените хора от нормалните континенти, можем само да мечтаем.
Не бързайте все пак да отписвате лудостта на романтиката от пейзажа на Антарктида. Защото
Антарктида е най-чистото място на света,
по-чисто дори от екваториалните гори на Амазонка. Защото е главозамайващо величествена и красива. Защото светлината на полюса и хилядолетният лед не спират да творят невъзможни и немислими форми и цветове почти по цяло денонощие по цяло лято. Защото там с достолепие съжителстват запазените в ледовете свидетелства от епохи и събития, отдалечени на стотици години едни от други. И не на последно място, защото се иска нещо далеч повече от обичайния научен интерес, за да се пристрастиш към мисията Антарктида така, както петнайсетимата българи, обитаващи нашата база на броени километри от Южния полюс. (Поклон за което, момичета и момчета!)
Когато нашата делегация, предвождана от Катя Тодорова - зам. министър на външните работи, акостира на "българския плаж" (така се нарича; плаж не е, но със сигурност е български), на брега се беше подредила в очакване сериозна представителна извадка от родната ни експедиция. При цялата си новопридобита цивилизованост, условията на Антарктида все още поддържат у по-постоянните й обитатели огромен интерес към новодошлия. И към това, което носи в раниците си, естествено.
Можем само да се надяваме, че сме успели да запазим що-годе достойнство, цопайки по гумени ботуши сред ледените води на слизане от лодката, която ни превози от канадския кораб до брега на Ливингстън. Да предупредя: след неколкодневно лашкане през протока Дрейк, почти задължително съпроводено с грозна морска болест, спазването на приличие при досега с твърда земя никак не е гарантирано. Превозването на багажа от брега до "хасиендата" на нашите учени в разгара на антарктическото лято също е проблем. В самото начало на топлия сезон, хората, натоварени с отзазимяването на базата, са отчасти облагодетелствани: ледникът над българската територия по това време стига до морето и първите пристигнали могат да се придвижват по него с моторни шейни. По времето, когато ние акостирахме, ледникът се беше отдръпнал на 150 метра над базата и всичко трябваше да се носи на ръка. (Сега вече снегове и ледове са впримчили базата ни и тя се зазимява.)
Вероятно любителите на битови подробности са запознати с българските имоти на Ледения континент, но за по-разсеяните ще припомня. Основният щаб на нашите учени е Голямата къща - барака с три спални помещения, две от които по съвместителство служат и за лаборатории; баня и тоалетна, кухня, столова. Водата за сервизните помещения се черпи с маркучи от две езера над базата, има и бойлер. С други думи, жизненият стандарт може и да не отговаря на категорията "лукс" по стандарта на Бояна и Драгалевци, но пък не е драстично по-нисък от този на съседите ни, членуващи в ЕС. Близо до Голямата къща е митичният вече за антарктическите маниаци
фургон с бойното име "Куцото куче" - първата жилищна площ
на нашите пионери. В него навремето са спели по 15 човека; сега там е разположена далеч по-приемливата конфигурация от шест легла, но за сметка на облекчената леглова база, в същото помещение са пощата и радиостанцията. Третата постройка - малка руска къщичка от 1987 г., служи за складово помещение; притежаваме още един подслон за двата агрегата, нафтата, бензина и двете моторни шейни, ски-писта "Ястребец 7" и... полуосъществената мечта за действащ православен храм.
Във всеки миг, когато климатичните условия го позволяват, базата ни опустява - геолози, глациолози, биолози, еколози, инженери се заемат с изследванията си. Когато обаче времето не позволява да се излиза навън, проблемът за уплътняване на часовете става сериозен. За чест на българската база трябва да споменем, че обитателите й са се погрижили да съберат доста сериозна библиотека. Може би най-ценната част от нея е подарена от Стефан Груев - единственият българин журналист, стъпил на самия Южен полюс. Сред сериозните исторически трудове, научни разработки по различни специалности и подбрано меню от елитни криминалета, и аз оставих малък принос. Като се замисля сега обаче, биографията на Фройд, макар и поучителна, може би не беше най-подходящият избор за антарктическо четиво. Нищо, следващият път ще се подготвя по-сериозно предварително...
Вечер, при цялата лятно-антарктическа неопределеност на понятието вечер, експедицията ни се събира на раздумка за родните места. По стар български обичай
форматът на тези сбирки включва китара и песни...
да ги наречем, от югозападните ни краища. Гостуванията между съседни бази са доста чести. Испанците, които по антарктическата воля на съдбата са ни съседи, са най-чести гости и домакини на нашата експедиция. Като по-обиграна в управлението на задморски територии нация, Испания е изпратила на най-южния материк дори готвач - факт, еднакво радостен за сънародниците му, както и за близките комшии.
Казват за Антарктида, че е еднакво отдалечена от всички останали континенти. Смисълът на тази метафора се разбира най-точно, когато попаднеш като външен човек на разговор между представители на различни научни експедиции. Проблемите, които имат учените-антарктици, независимо от кой край на света идват, са доста сходни. Всички антарктици, с които се срещахме, започваха с един и същи въпрос - разбират ли у вас смисъла и ентусиазма на това, което се прави тук? Гигантската лаборатория, наречена континент, е еднакво неразбираема за широките публики по света. Великият Христо Пимпирев обича да я обяснява с една много проста истина:
Антарктида е земният път на човечеството към Космоса
В този смисъл България продължава да е космическа държава.
За бедна страна като нашата, в която държавният бюджет се разтяга като малко парче масло върху твърде голяма филия, необходимостта да се отделят средства за развитието на науката се преживява твърде абстрактно. Всеки подобен призив веднага се контрира с въпроса "А пенсиите, а детските градини, а помощите за безработни, а инфраструктурата?". И не можем да отречем, че това е справедлив въпрос. Именно затова още повече трябва да сме благодарни на нашите антарктици: на цената на смешно малки разходи, с цената на невероятна предприемчивост и находчивост, те продължават да отстояват мястото на България сред нациите, за които "науката е слънце". И благодарение на личния си героизъм (давам си сметка колко изтъркано звучи, но този път това словосъчетание със сигурност си е на мястото) доказват всекидневно, че можеш да стъпваш по земята със съдрани обувки, но пак да се стремиш към звездите. Един ден, когато вече не сме бедни и обувките ни не са съдрани, ще бъдем двойно по-доволни, че не сме изпуснали шанса си да имаме достойно място сред научния свят на Ледения континент.
Много ми се иска, когато - живот и здраве, отида пак на Антарктида и ме запитат дали у нас разбират смисъла на антарктическия експеримент, да отговоря с чисто сърце: да, България споделя този ентусиазъм.
В. “Сега”, 3 март 2003 г.