Блог на Мирослав Севлиевски

Законът за трансплантациите дава право на всеки човек сам да се реши на тази жертва

Мирослав Севлиевски е роден на 18 януари 1965 г. в Троян. Завършил е география в СУ "Св. Климент Охридски". Един от създателите на Групата за натиск на Новото време. Той е депутат от НДСВ в 39-ото народно събрание, от Бургаския многомандатен район. За парламентарните избори беше специалист по политически маркетинг на коалицията НДСВ. През последните 10 години е бил и секретар на Българското сдружение за честни избори и граждански права. Женен с едно дете. Зам.-председател на ПГ на НДСВ. Член на дискусионния клуб “Новото време”.

Г-н Севлиевски, мнозинството отхвърли ветото на президента върху Закона за трансплантациите, не го ли направихте единствено от политически инат?

­Да дискутираш не е инат. Не възразявам, напротив правилно е президентът да използва всяка своя възможност разумно да налага вето. Но пък всеки трябва да знае, че правото на политическа и морална позиция не може да бъде монопол на никого. И също така никой не бива да забравя, че в България отдавна не преследваме никого заради думите. И както е казано в библията: по делата ще ги познаете.

Но това е разумно вето, президентът ви призова да се върнете към първоначалния си проект?

­ Дали това вето е разумно, въпросът е спорен, президентът се е подвел по мнението на експертите. За съжаление, експертите са експерти, именно защото изчистват всеки проблем от неговата морална страна. Те ще ви убедят също, че клонирането е само технически проблем. Но и клонирането, и смъртното наказание, и трансплантациите са морален въпрос. Във всяка отделна държава моралът, практиката и традициите са различни. Това, че в Европа има едни правила, те сигурно отговарят на традициите и морала в тези държави. Когато ние говорим, че трябва да се европеизираме, това не означава, че трябва да се денационализираме. Дискусията по този закон първо е морална и то от гледна точка на българския морал и традиции, които по никакъв начин не са в противоречие с европейските, но са си наши ­ национални. Изборът тук е морален, не е експертен.

Узаконеното правило всеки да декларира съгласие обаче автоматично означава по-малко донори.

­ Ние се борим не за бройки, а първо за закон за трансплантациите, какъвто всичките политици през тези десет години не приеха. Било ги е страх да дискутират тази тема. Г-н Първанов дълги години е бил народен представител и е могъл да поеме подобна инициатива, но това е друг въпрос. Този закон дава възможност да се правят трансплантации в България. Оттам нататък въпросът е трансплантациите да бъдат успешни и повече.

Защо тогава проектът стоя повече от година в парламента, а вие така и не му направихте разяснителна кампания?

­ Законът наистина доста време стоя преди да влезе в пленарната зала, но това е именно поради изключителната сложност на въпроса за донорството. В това време бяха проведени осем национални дискусии по темата, безброй заседания на здравната комисия, най-малко четири заседания на ПГ на НДСВ, безкрайно много публични дебати. Този закон е от малкото закони, минали през повече от 18 месеца публични, политически и парламентарни дискусии.

Но у хората продължава да има страх, че с този закон всеки може да бъде сложен на масата след смъртта му и разпарчетосан.

­ Първо, нека не наричаме донорството ­ тази висша форма на благородство, "разпарчетосване". И второ ­ именно поради страха от нежелана интервенция след смъртта, в крайна сметка се обединихме около принципа за "изпросеното съгласие". Така човек става донор, само ако той или неговите роднини са съгласни. Заради страховете, за които вие току-що споменахте, отхвърлихме с такова голямо мнозинство ветото на президента.

Кой ще поеме отговорността да убедите хората в правотата си?

­ Отговорността, разбира се, е на всички онези, които смятат, че са национални лидери ­ да организират разяснителна кампания. Но тук въпросът е не да се надпреварваме да трупаме популярност като даваме "личен пример", какъвто момент се получи по едно време. Важното и отговорно поведение е да провокираме мислите на всеки човек и дискусия във всяко семейство. Решението дали да станеш донор е много личен, той трябва да се взема на една неприкосновена за външни влияния територия, в която всеки се съобразява със своите вярвания, разбирания, религия.

Но дори църквата подкрепя становището на президента.

­ Не е вярно. Президентът каза ­ ако не си изрично декларирал, че си несъгласен, то значи презумпцията е, че си съгласен. Църквата отрича тази презумпция, в моралните неща такава презумпция няма. Църквата гледа на донорството като на саможертва и приема, че определящото в този случай трябва да са мотивите на човека, взел това лично решение. Църквата категорично приема за греховно, ако решението е взето насилствено, несъзнателно, под влияние на желанието да изглеждаме добри в очите на другите, или срещу материални облаги.

Отричате правото на експертите да кажат как е по-добре, но трансплантацията е професионално дело?

­ Експертите са удовлетворени в онази степен, че вече могат да правят трансплантации. Но нашата отговорност ­ на 240 човека, е да намерим златната среда между справедливите амбиции на експертите и степента на готовност на обществото. Важното е, че българските лекари, сред които имаме брилянтни хирурзи, вече имат законова база да развиват трансплантологията у нас.

Как законът ще попречи на черната търговия с човешки органи, която е неоспорим, макар и безнаказан факт?

­ Истина е, реално светът е поставен пред заплахата от все по-нарастващо потребителско отношение към смъртта на човека и неговото тяло, пред заплахата на човек с констатирана мозъчна смърт да се гледа като на банка за органи и умирането му да се удължава, докато се открие подходящ приемник. За никого не е тайна, че търговията с човешки органи и тъкани в много части на света е факт. Че не са малко хората, които, притиснати от бедността, са принудени да продават кръв и свои органи, за да припечелят някой лев. Че има вече изградени мрежи за доставки и търговия със скъпоструващите човешки органи, за които пред лицето на смъртта болните са готови да платят огромни суми... Заложеното в закона изискване при липса на изявена воля да се търси съгласието на близките, е сигурен начин да успокоим гражданите, че пред подобни опасности е сложена спирачка.

След като има съгласие за нуждата от този закон, защо продължават споровете?

­ Никой не спори по въпроса за или против трансплантациите. Спорим дали едно право на личен избор да бъде заобиколено или, простете за думата, хитроумно пренебрегнато. Дали обществото е достатъчно подготвено с информация, за да си позволим да приемем принципа на съгласието по презумпция ­ тоест всеки, който не е записал изрично в здравната си книжка несъгласие, да бъде приеман за съгласен да стане донор. И в същото време, готови ли сме като нация да приемем, че ще затворим у нас бъдещето на този животоспасяващ клон на медицината ­ трансплантологията, като приемем, че донор е само този, който е записал в здравната си книжка изрично съгласие? Очевидно е, че отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Какво ни оставаше тогава? ­ Да намерим възможното средно положение между двете крайности. Защото ситуацията да продължаваме без законова уредба по тази материя е съвършено недопустима като вариант.

В дискусията се откроиха много интереси, възможно ли е лобиране в полза на участници в бизнеса с органи?

­ Понеже много се говори за връзката между лобиране и законотворчество, за влиянието на лобистки кръгове върху законодателната инициатива изобщо, искам да кажа много категорично, че има проблеми, за чието решаване е вредно и недопустимо да се лобира. Има теми, по които приемането на закон без предварителна сериозна и откровена дискусия, не само не решава окончателно проблема, но може опасно да го задълбочи. Това са темите, по които обществото има право да определи своите морални критерии само. Тук съвсем не става въпрос за постигането на предварителен консенсус, а за правото на дискусия преди 240 човека да определят кое е правилно или не. Кое те прави добър човек и кое ­ не.

Вие вече казахте, че ще запишете "съгласен" в книжката за донорство?

­ Не твърдя, че съм направил този избор лесно. Не твърдя, че този избор, поне за мен, се подразбира от само себе си. Истината е, че съм се съобразявал с позицията на православната църква по тази тема. Говорил съм с близките си. И именно заради това не мога в никакъв случай да твърдя, че това, което за мен е правилно решение, ще бъде правилно за човека до мен, за вас, за всеки, който иска да живее със съвестта на добър човек. Това дали си добър човек, или добър християнин, не се определя от решението ти по този въпрос. Много е важно да го кажем ясно, за да се знае, че всеки, стигнал до подобно решение, го е направил без натиска на закон, общественото мнение, или не дай Боже, под натиска на модата.

Необходим ли е личният пример на политиците?

­ Моят избор стана известен по стечение на обстоятелствата. Но много искрено искам да кажа ­ в никакъв случай не се стремя да давам пример. Това е една област, толкова лична, че никой няма право да дава тук пример. Плаши ме тенденцията да приемаме за задължителни нравствени практики, да налагаме чрез закон практики, които не са били обсъждани публично от морална гледна точка. Когато чрез закон на обществото му се наложи някакъв модел на поведение, за който то не е готово, който то не е било предварително убедено да приеме, поемаме съзнателно риска да прокараме пропаст между управленското решение и естествената нагласа на хората.
Решението да станеш или не донор е много лична дилема. Поради редица религиозни и морални съображения, става абсолютно недопустимо да решаваме тази дилема насила; да се месим във взимането на това лично решение. Най-малкото не е морално да търсим законодателни вратички, с които да заобикаляме личната воля. Не можем да се упражняваме в социално инженерство.

Каква лична кауза защитавате с този закон?

­ Защитавам кауза, но не лична. Макар лично да съм се сблъсквал очи в очи с проблемите, които създава липсата на закон за трансплантациите. Не искам да влизам в подробности, защото става дума за близък приятел, но да кажем, че съм станал пряк свидетел на цялата бюрократична жестокост, която липсата на закон може да създаде, когато става дума за животоспасяваща трансплантация. Убеден съм, че законът, който гласувахме, е най-близо не само до нуждите на болните и на медицината, но и до готовността на обществото да се сблъска с този толкова сложен от морална гледна точка казус.
Мисля, че в този му вид законът успя да намери соломоновското решение между крайностите. Той дава право и възможност на всеки да заяви, че е съгласен да стане донор. Ако приживе не е взел това решение, думата ще имат близките му.

Галина СТОЯНОВА
В. "Монитор", 13 септември 2003 г.