За НЕсвободата на словото. Маргарита Михнева или другото име на клеветата.
27 Март 2012 г., публикувано в
Освен това Михнева и според върховните съдии не различава реални факти от личните й твърдения за някого.
През юли месец 2011 година Севлиевски осъди тв водещата на две инстанции за това, че е тиражирала за него тенденциозно невярна и клеветническа информация.
Делата се водят от 2007 година. Настоящото решение на ВКС е последно и повече обжалвания няма да има.
Последното обжалване от страна на Михнева беше във връзка със санкцията, която трябше да плати затова, че е прекрачила "границите на допустимата журналистическа критика".
Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност - се казва в решението на ВКС. - Неблагоприятните за другиго факти трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги разпространи.
Разпоредбата на чл.10 т.1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право обаче да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. - пишат още съдиите.
Допустимата журналистическа критика по отношение на публичните личности и в частност на политиците, е с по-широки граници. Колкото по-известна е една личност, включително политик, толкова повече намеса в частноправната си сфера се налага да понася. Обществеността има право да бъде информирана за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й. Поради това политиците, още повече лидерите от тях, следва да понасят засиления журналистическия интерес и да търпят повече укори, включително с надхвърлящи добрия тон изразни средства.
Но и журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди или да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл.39 ал.2 от Конституцията на Република България, а когато ги прекрачат, да отговарят за причинените вреди.
Всички изявления на Михнева в двете предавания, "посветени" на Мирослав Севлиевски, са неверни и тенденциозно клеветнически. Съдът не приема и оправданието на Михнева, че тя е била само водеща, "фактите" са ги изнасяли нейните гости, а тя само се включвала с реплики. Тя сама е оттеглила искането си съдиите да не вземат предвид CD-тата със записи на предаванията, които нагледно доказват, че "репликите" й са клеветнически и тя не оспорва съдържанието им.
Михнева не е представила нито в предаванията си, нито пред съда "списък с хотели на Слънчев бряг, които щели да се приватизират", за какъвто през цялото време твърди, че имало някъде. Поради това всичките й "реплики" по този повод са обявени за неистински.
Нито един от останалите "факти", изнесени от Михнева също няма потвърждение - независимо дали с документи или поне от един или двама независими източници.
С оглед на всичко това съдът е установил виновно и противоправно поведение от страна на Маргарита Стефанова/Михнева, която е разпространявала невярна и позоряща информация за ищеца.
****
ПЕТ ГОДИНИ СЪДЕБНИ ДЕЛА
Припомняме, че Севлиевски даде на съд Михнева в началото на 2007 година, за обиди и клевети в поредица от телевизионни предавания, започнала още през 2005 година.
1. Севлиевски заведе дело срещу Михнева през юли 2007 година. Искът е подаден в Софийски градски съд и е за нанесени морални щети чрез разпространение на лъжливи и клеветнически твърдения в телевизионното предаване „Неудобните". От иска, внесен в съда, става ясно, че в няколко последователни предавания Стефанова е злепоставяла името и честта на Севлиевски с директни квалификации, обиди, лъжливи внушения и с напълно недоказани факти. Към иска са приложени записи и стенограми от предаванията, директно насочени към оклеветяването на Севлиевски. Според него това е целенасочено и многократно злонамерено поведение от страна на журналистката.
2. В началото на юли 2008 година Софийският районен съд, с решение по дело №27409/2007 определи на 30 юни 2008 година за виновна Маргарита Стефанова (с предишна фамилия Михнева) по двете претенции за клевета, заведени от Мирослав Севлиевски.
Според заключението на магистратите, в поредица от предавания „Неудобните" по Канал 3 - през октомври 2006-а и май 2007 година, Стефанова системно и последователно е злепоставяла с изказванията си името и честта на Севлиевски, като е внушавала на общественото мнение клеветнически и обидни твърдедения.
В изявите си по телевизия Канал 3 водещата е „разгласила неверни позорни обстоятелства и е приписвала престъпления, които засягат доброто име и достойнство на ищеца като публична личност, политик и член на Новото време".
Твърденията на Стефанова са били с цел да внуши на общественото мнение и да вмени на Севлиевски престъпно поведение, с което е уронила неговия престиж и му е нанесла неимуществени вреди. За нито едно от твърденията си тя не е представила никакви доказателства - нито в предаванията си, нито пред съда.
Съдиите отхвърлиха възраженията на Стефанова/Михнева, че не тя, а гости в предаванията й са правили лъжливите твърдения, които водещата представя пред обществото като факти. Със записи на двете предавания, в които са нейните конкретни изявления срещу Севлиевски, магистратите доказаха, че водещата лично е представила оклеветяващи, лъжливите и опозоряващи твърдения.
Затова съдът е постановил, че Стефанова (с бивша фамилия Михнева) е нанесла неимуществени вреди на Мирослав Севлиевски и я осъжда да заплати обезщетение по 2000 лева за всеки от двата иска, заедно с лихвите и разноските по делото.
3. С решение от 13 януари 2011 година по гражданско дело 3742/2008 и Софийският градски съд постанови, че твърденията в двете предавания не почиват на никакви факти и са клеветнически.
В мотивите на Софийски градски съд е записано:
„Твърденията на Михнева не могат да бъдат приети като критика или разследваща журналистика, която следва да бъде защитена. Това са нейни твърдения, които както се установи в делото, са неверни и клеветнически".
Софийският градски съд реши още: Оставя в сила решението на Районния съд от 30 юни 2008 година, което също определи като лъжлива и клеветническа телевизионната кампанията на Стефанова/Михнева срещу Севлиевски.
4. На 20 май 2011 година Четвърто гражданско отделение на ВКС заседава по жалбата, заведена от Михнева срещу присъдата, произнесена от районния съд и потвърдена вече от градския. С решение №119 на съда е потвърдена и сумата, която Михнева трябва да плати, без повече право на обжалване.
ВКС остави без разглеждане касационната жалба на Михнева срещу решението на Софийския градски съд, който също постанови, че тв водещата е виновна в оклеветяване и трябва да плати обезщетение на ищеца.
Освен това тя не оспорваше вината си и решението на съда, че „с предаванията си съзнателно е злепоставила името и честта на Севлиевски, като е внушавала на общественото мнение лъжливи твърдения". Оспори единствено сумата, която след произнасянето на ВКС повече не може да бъде обжалвана.
5. На 23 март 2012 година Върховният касационен съд се произнесе окончателно с решение, което не подлежи на обжалване Маргарита Стефанова (с предишна фамилия Михнева) е оклеветила бившия депутат от Новото време и министър на енергетиката Мирослав Севлиевски. 3000 лева е обезщетението, което тв водещата трябва да плати за клеветническите твърдения, които е разпространавяла в поредица от предавания по Канал 3.
***
ОКОНЧАТЕЛНОТО РЕШЕНИЕ НА ВКС
Р Е Ш Е Н И Е
№ 85
гр.София, 23.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
петнадесети февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1486/ 2011 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
С определение № 1505/ 29.11.2011 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1486/ 2011 г. по жалба на М. Д. С. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 13.01.2011 г. по гр.д.№ 3742/ 2008 г., с което жалбоподателката е осъдена на основание чл.45 ал.1 от ЗЗД да заплати на М. П. С. обезщетение за неимуществени вреди, причинени с изявления, направени в телевизионно предаване „Н." на 29.11.2006 г. и 09.05.2007 г., в размер общо 4 000 лв, по 2 000 лв за вредите, причинени с всяко от предаванията.
Обжалването е допуснато поради необходимостта да се отговори на материалноправните въпроси длъжен ли е съдът в решение по спор за причинени от журналист вреди да посочи в какво се изразява противоправното поведение; има ли право съдът да приеме в мотивите за безспорни обстоятелства, за които не е уведомил страните изрично, че не се нуждаят от доказване; какъв е процесуалният ред за представяне на електронен документ при действието на ГПК от 1952 г. и може ли той да замести липсата на доказателства по чл.14 от ЗРТ; за правното значение на добросъвестната проверка на достоверността на изнесената от журналиста информация и дали това изключва отговорността му; за приложението на чл.10 ал.1 от КЗПЧОС; за разликата между факт и мнение; за границите на допустимата журналистическа критика по отношение на политик.
По първия въпрос, както и по въпроса за разликата между факт и мнение, ВКС приема, че при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация съдът е длъжен да изиска от ищеца да посочи от кои конкретно изрази и действия на журналиста е засегнат. Съответно в мотивите към акта си, с който разрешава спора по същество, съдът е длъжен да посочи кои от тях представляват твърдения за факти и кои - оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако са неверни и позорят адресата.
Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако представляват обида. В мотивите съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква - оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл.39 ал.1 от КРБ. Той трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени.
Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, правно значение оценките имат, само ако са обидни. Неблагоприятните за другиго факти обаче трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извърши, няма. Утвърдено е схващането, че за изнесените факти журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника. Правното значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите, причинени от противоправното му деяние.
Разпоредбата на чл.10 т.1 от КЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до който се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите.
Допустимата журналистическа критика по отношение на публичните личности и в частност на политиците, е с по-широки граници. Колкото по-известна е една личност, включително политик, толкова повече намеса в частноправната си сфера се налага да понася. Обществеността има право да бъде информирана за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й. Поради това политиците, още повече лидерите от тях, следва да понасят засиления журналистическия интерес и да търпят повече укори, включително с надхвърлящи добрия тон изразни средства. Но и журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди или да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл.39 ал.2 от КРБ, а доколкото ги прекрачат, отговарят за причинените вреди.
По процесуалноправния въпрос за безспорните факти съдът намира, че в процеса по отделяне на спорното от безспорното, съдът е длъжен да посочи на страните кои обстоятелства не се нуждаят от доказване поради това, че страните не спорят по тях. Пропускът да стори това обаче не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила в случаите, когато има извършено съдебно признание на факт в присъствието на останалите страни и признанието не е оттеглено до провеждане на устните състезания пред съответната инстанция.
В този случай съдът може да приеме фактът за доказан в мотивите на решението.
По процесуалноправния въпрос за електронния носител на информация съдът приема, че по отменения ГПК от 1952 г. такъв носител се приобщава към доказателствата по делото по реда, предвиден за веществени доказателствени средства. Информацията на електронния носител представлява документ дотолкова, доколкото може да бъде възпроизведена като буквени знаци. Останалата небуквена информация върху носителя съставлява веществено доказателство и следва да бъде огледана чрез възпроизвеждането й от носителя. Оглед може да не бъде извършван, ако страните не спорят по съдържанието на електронния носител.
Когато същият съдържа програма или предаване, разпространено от радио или телевизионен оператор, но не е предоставен по специалния ред, предвиден в чл.14 от ЗРТ, съдът преценява доказателствената му стойност с оглед на всички обстоятелства по делото. ГПК не предвижда ограничения в доказването на съдържанието на разпространена от доставчик на линейна медийна услуга програма или предаване. Такова ограничение не предвижда и чл.14 от ЗРТ - той има за цел единствено да улесни доказването, като задължава доставчиците да записват програмите и предаванията и да ги съхраняват в определен срок. Съдът може да приеме за установено съдържанието на програмата или предаването и без ищецът да разполага със запис по чл.14 от ЗРТ, ако това съдържание се установи по несъмнен начин от останалите доказателства по делото.
По съществото на спора съдът намира, че жалбата се явява частично основателна.
За да уважи иска, въззивният съд е изложил мотиви, че в предавания „Н.", излъчени по Канал 3 на 29.11.2006 г. и 09.05.2007 г. ответницата (сега касатор) е нарекла ищецът М. С. „човекът, помогнал да бъде разграбен Слънчев бряг", „грабител на Слънчев бряг", човек, който „просто си яде парите от бясната приватизация, която той си подготви преди години". Счетено е, че тези квалификации са обидни, засягат достойнството на ищеца и са довели до неимуществени вреди за него. До такива вреди са довели и изявленията на жалбоподателката, че С. се е облагодетелствал от участието си в приватизацията, като е придобил хотел в Слънчев бряг. Отхвърлени са доводите на същата, че по делото е установен криминалният характер на приватизацията и участието на С. в нея чрез изготвяне на списък с хотелите, срещу които са посочени имената на лицата, предопределени да ги придобият.
Доколкото вредите са в причинна връзка с противоправното поведение на ответницата, съдът е приел, че тя дължи обезщетяването им и е уважил предявените искове.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения при разглеждането на делото и постановяването на решението. Твърдението, че същият не е посочил кои обидни изрази и неверни твърдения ангажират отговорността й, не е вярно, тъй като в мотивите на обжалвания акт тези изрази и твърдения са изложени. Съдът дължи ясно да разграничи кои оценки в предаванията счита за обидни и кои - за клеветнически, както и да посочи установено ли е извършването им и има ли журналистът вина. За валидността и правилността на решението е достатъчно това да бъде сторено в мотивите. Няма значение дали първоинстанционното решение отговаря на тези изисквания.
Въззивният съд е съд по същество и на обжалване по касационен ред подлежи неговият акт. Пропуските на първата инстанция са без значение в касационното производство, доколкото не са възпроизведени във въззивното решение.
Не е негодно доказателствено средство компакт - диск с надпис „Н." от 09.05.2007 г. Както съдът изложи съображения при отговорите на въпросите, поради които обжалването е допуснато, приобщаването на електронен носител на информация към доказателствата по делото не е забранено от закона и става чрез фактическото му предаване на съда.
Възпроизвеждането на носителя пред съда, в съдебно заседание, е равнозначно на процесуалното действие оглед и чрез него се извлича информацията от носителя. Ако информацията от носителя е представена и в писмен вид, съдът не е длъжен да извърши оглед на вещественото доказателство, щом страните не спорят по писменото възпроизвеждане. В случая в съдебно заседание пред въззивния съд от 29.03.2009 г. процесуалният представител на ответницата изрично е заявил, че „не оспорваме приложената писмена дешифровка на предаването „Н.", което е приложено към исковата молба и което съответства на предаването".
Това съдебно признание не е оттеглено до даване на ход на устните състезания, поради това съдът е имал основание да приеме за установени изявленията на ответницата така, както са посочени в дешифровката. Не е оспорено от ответницата и твърдението на ищеца за изнесената от нея информация и изявленията й в предаването от 09.05.2007 г. Тя единствено е твърдяла, че е била водеща на предаването с участие на други коментатори и че нейните изявления са били реплики (без да оспори съдържанието на репликите).
В съдебно заседание от 20.09.2010 г. жалбоподателката е оттеглила изрично искането си за оглед на диска, съответно съдът е отменил определението си, с което огледът е бил допуснат. При това положение съдът основателно е приел за установени твърденията на ищеца за направените от ответницата изявления в това предаване и не е допуснал нарушения на правилата на ГПК. Липсата на доказателство по чл.14 от ЗРТ не е пречка фактите да се установяват с други доказателства по делото.
Неоснователно е и твърдението на жалбоподателката, че съдът е приел, че вината не подлежи на оборване. Такъв мотив въззивният съд не е излагал. Частично основателен е обаче доводът за необоснованост на съдебното решение. В нарушение на логическите и опитните правила е изведено, че ищецът не е причастен към изготвянето на списък с имената на хотелите в Слънчев бряг и инициалите на лицата, които ще ги придобият при приватизацията. Както се установява от свидетелските показания по делото, такъв списък действително е имало.
Това е видно от показанията на свидетелите Х., Т., С. и Б., които са го виждали, св.Т. направо заявява, че списъкът е изготвен от С.. Според св.Х. списъкът изхожда от борда на директорите на Слънчев бряг, чиито председател е бил М. С., а св.С. изрично заявява, че е представила списъка на С. и че той не е отрекъл съпричастността си към изготвянето му. За да тиражира информацията, М. С. се е базирала на тези сведения. Следователно, преди да разпространи твърдението за наличието на списък с имената на хотелите, подлежащи на приватизация, с изписани срещу тях инициали на хората, които ще ги получат, както и за неговото авторство, ответницата е проверила достоверността на информацията чрез повече от два независими източника. Ето защо, дори тази информация да не е вярна, добросъвестната й проверка дисквалифицира вината на жалбоподателката за изнасянето й.
Не само твърдението за липса на такъв списък обаче е основание за уважаване на иска. Ако жалбоподателката бе ограничила изявленията си до твърдения за изготвянето и съществуването му, за тези й изявления не би могло да се търси отговорност. Не може да й се търси отговорност и за изявленията й, че приватизацията е „бясна", „грабителска" или „криминална" - това са оценъчни съждения, които жалбоподателката е имала всички основания да направи, тъй като се опира на мненията за незаконността на процеса, дадени от висши държавни служители (свидетелите Т. и Б., например). Без да са отнесени към определена личност, тези й изявления не съставляват обида. Не е противоправно и свързването на името на С. с приватизацията на Слънчев бряг, тъй като тя е подготвена докато същият е бил председател на борда на директорите на [фирма].
В този смисъл използваните от жалбоподателката изрази по отношение на С. не съставляват действия, насочени пряко към уязвяване на неговото достойнство, а са част от оценката на процеса, в който той е участвал. Такава оценка журналистът е в правото си даде, ако тя не е самоцелна и ако е в контекста на събития от обществен интерес, които той обсъжда и коментира. В такъв случай не може да бъде ангажирана отговорността му за обида, доколкото не съставлява такава окачествяването на участниците в даден процес по идентичен със самия процес начин.
Обидни биха били изрази, използвани извън контекста на коментираните събития и пряко засягащи достойнството на адресата, но не и тези, при които личността се характеризира с негативни изразни средства като участник в процеса, обект на неблагоприятния коментар. Такава оценка политическите лидери трябва да понасят, тъй като по отношение на тях границите на допустимата журналистическа критика са по-широки.
Само че искът срещу М. С. не е уважен единствено заради твърденията й във връзка със списъка или заради мнението й, че приватизацията на Слънчев бряг е протекла порочно и с отнасянето на пороците на този процес към личността на ищеца. Като основание за ангажиране на отговорността й въззивният съд е приел и изявленията на жалбоподателката, че С. се е облагодетелствал от участието си в приватизацията, като е придобил хотел в Слънчев бряг, което не се доказа да е вярно. Не е достатъчно установяването на участието на С. в процес на приватизация, който е протекъл с нарушения и обстоятелството, че същият е съпричастен към списък, предопределящ преди осъществяване на законовите процедури резултатът от приватизацията.
Както съдът отбеляза, ако М. С. се бе ограничила до тези изявления, от нея не би имало основание да се търси отговорност. Тя обаче е отишла по-далеч, тъй като е изнесла твърдение, че благодарение на тези си действия С. се е облагодетелствал неправомерно и че извлечената облага е материализирал, като е придобил хотел в Слънчев бряг. Това вече не е мнение, не е оценка, а е твърдение за конкретен факт. Това твърдение позори адресата, тъй като внушава, че е придобил имущество в резултат на престъпна дейност. Не е установена неговата вярност, тъй като ответницата не е ангажирала доказателства за твърденията си. Не са такива доказателства предпроцесните изявления на М. С., че е акционер с 2 % в дружество, притежаващо ваканционно селище „М. кейп" до А.. А. не е Слънчев бряг. А в предаванията си от 29.11.2006 г. и от 09.05.2007 г. като журналист М. С. изрично е заявила: „М. С. - човекът от яхтата. Човекът, който 94-та година помогна да бъде разграбен Слънчев бряг, а днес е собственик на един от най-големите хотели на Слънчев бряг" и „Отзад виждате ли високата сграда? Малко в морски стил. Това е на М. С.. ....... Откъде всичко това? Това са все заграбени земи".
Следователно, вън от предмета на установяване по делото е дали С. има акционерно участие в дружество, стопанисващо комплекс в А., а е предмет на доказване дали е придобил (пряко или косвено) собственост върху хотел в Слънчев бряг, с пари, получени при приватизацията на Слънчев бряг. И тъй като по делото няма нито едно доказателство за тези факти, нито има доказателства М. С. да е извършила добросъвестна проверка за осъществяването им и да е получила потвърждение от независими източници, изводът за противоправност и виновност на деянието й е оправдан.
Неоснователен е доводът, че този извод е взет в нарушение на разпоредбата на чл.10 от КЗПЧОС. Следва да се зачете правото на телевизионните журналисти на коментар и мнение, но както съдът отбеляза, това право не може да бъде използвано, за да се унижава достойнството на коментираното лице или да се засяга честта му с изнасяне на невярна позоряща информация. Неправилно в касационната жалба е цитирано решението на ЕСПЧ по делото Хандисайд, с него не е взето становище, че чл.10 от ЕКЗПЧОС допуска разпространяване на обидна или клеветническа информация. По това дело Европейският съд е имал предвид правото да се разпространяват засягащи, шокиращи или смущаващи държавата или част от обществото идеи или информация, а не че конвенцията допуска свободно журналистите да нанасят обиди или да се клеветят отделни личности.
В този смисъл жалбоподателката се позовава неоснователно и на делото Лингенс. Колкото и широки да са границите на допустима критика срещу един политик, те не включват правото той да бъде оклеветен. Това не може да стане и по съображения, че клеветата представлява форма на „артистично изразяване", поради което неоснователно е позоваването и на делото М.. В него съдът е обсъждал свободата да се разпространяват произведения на изкуството, включително по шокиращ обществото начин, но не е санкционирал като допустимо оклеветяването на конкретна личност.
Предвид изложеното извършването на виновно и противоправно поведение е установено. Търпените от ищеца неимуществени вреди в причинна връзка от това поведение също са установени, видно от показанията на свидетелите Ц. и С.. Размерът на обезщетението обаче следва да бъде съобразен с това, че не всички твърдения за наличие на вредоносно поведение се установиха по делото. Не се оправдаха оплакванията на ищеца, че във въпросните предавания ответницата му е нанесла обиди, установи се само твърдението за разпространяване на невярна информация за позорящи го факти. Това следва да бъде съобразено при определяне размера на обезщетението. С оглед установената степен на засягане на психическата сфера на ищеца (фактите по делото сочат на повишена раздразнителност, изнервеност, афектираност като последица от двете предавания), съдът приема за достатъчно за компенсиране на неимуществените вреди обезщетение от общо 3 000 лв за вредите, причинени с тиражираните в двете предавания неверни позорящи адресата изявления.
Въззивното решение следва да бъде отменено и да се постанови ново съобразно изводите на касационната инстанция, като на ответника се присъдят разноски, съразмерно на уважената част от исковете - чл.78 ал.1 от ГПК.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски градски съд от 13.01.2011 г. по гр.д.№ 3742/ 2008 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. Д. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] ет.3, да заплати на М. П. С., ЕГН [ЕГН], на основание чл.45 ал.1 от ЗЗД сумата 3 000 лв (три хиляди лева) - обезщетение за неимуществени вреди, причинени на 29.11.2006 г. и 09.05.2007 г., законната лихва върху тази сума от 19.07.2007 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 1 350 лв (хиляда триста и петдесет лева) разноски, като ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата до пълния предявен размер от 4 000 лв.
Решението не подлежи на обжалване.