Блог на Мирослав Севлиевски

Мирослав СЕВЛИЕВСКИ

Качеството на образованието ни все още е добро и българите могат да бъдат конкурентни на
общоевропейския пазар на труда, което се вижда и сега. За съжаление нещата в образованието от години не вървят добре и слабата връзка между университетите и пазара на труда е само един от проблемите. Причината образованието да е още на високо ниво е, че то е инертна система, в която промените дават резултат след по-дълъг период.
Промените в последните 15 г. бяха противоречиви и лошият резултат от тях тепърва ще се
види. Това означава, че ако искаме подобрение след 10 г., трябва да започнем с
положителните промени сега. Основният недостатък на реформата в образованието е, че няма реформа. Вместо обмислена промяна имаше поредица от малки "реформи", някои - безсмислени, други – противоречащи една на друга.
И преди 10 ноември 1989 г. се правеше същото - през 2 г. нещо се променя, но не се казва
защо, не е ясно накъде се стремим, няма обсъждане с участниците в образователния процес.
Резултатът от липсата на визия, а оттук и на стратегия за образование доведе до следното
положение.
В средното образование трябваше да се приемат държавни образователни изисквания
(ДОИ), после нови учебни програми. След това да се осигури квалификация на учителите, да
се запознаят с новите програми. И да се изготвят модерни учебници. Вместо това някои ДОИ са недомислени, а програмите често са просто лоши. На всичкото отгоре някои от тях не съответстват на ДОИ, което обърква учителите и авторите на учебници и помагала. Да прибавим и факта, че се обновиха програмите за първите и последните 4 класа, а между тях учениците се обучават по стари програми.
Вредна е и ситуацията с учебниците. Те първо се класираха от МОН, което е антипазарен
подход и възможност за корупция. След това се реши МОН да преценява доколко учебникът съответства на ДОИ, а учителите да определят по кой учебник да обучават децата. Чиновниците от МОН успяха да си запазят възможностите за корупция чрез неясни критерии за съответствие на учебника с ДОИ и чрез поредица от фокуси с броя на оценителите и точките за оформление и дизайн. Към тази злонамерена политика се прибави поредното антипазарно решение - този път на Народното събрание. Възползвайки се от объркаността на  ученици и родители, възмутени от ниското качество на голяма част от учебниците и помагалата, депутатите приеха спорна промяна в закона, която да ограничи учебниците до три за предмет и клас.
Това даде прекрасни нови възможности за корупция, защото големите издателства, които
преди си плащаха, за да бъдат учебниците им сред одобрените, сега си плащат, за да
получат монополно положение. В резултат от приемането на закона се извършват
манипулации и фалшификации на предпочитанията, на учителите, което логично доведе до
съдебни дела срещу МОН.
Тази нерадостна картина се допълва от почти пълната липса на квалификация на учителите.
Нека прибавим и нежеланието и неспособността на чиновниците да изработят система за
външно и вътрешно оценяване на знанията на учениците (от години звено за оценяване към
МОН има, а система за оценяване - не). На фона на тези липси е невъзможно изведнъж на
изхода учениците да бъдат оценени външно. Това е истинската причина да не могат да се
въведат държавни зрелостни изпити, а не само пропуските в нормативната уредба.
Тези пропуски обаче не са малко. Матурите и свързаните с тях съдебни дела показаха само
един аспект на погрешния подход при изготвянето на нормативни актове в системата на
образованието. Липсва системният подход. Не може в средното образование, което се
регулира от 3 закона и неколкостотин подзаконови акта, да се работи "на парче". След всяка
кръпка на някой пропуск се отварят две нови празнини, които отново някой министър
закърпва. За 2 г. само Законът за народната просвета е изменян 7 пъти. Новите наредби и
инструкции са ежедневие, а за да разяснят поредната посока на образователната реформа,
чиновниците поднасят за подпис на зашеметените и объркани министри указания, писма и
творения във всякакви жанрове.
Същевременно допреди две години не бяха изготвени изискваните от ЗНП от 1991 г. няколко десетки нормативни акта. Във висшето образование нещата не са по-добри. След 10 ноември се прие Закон за академичната автономия. Въпреки някои злоупотреби той изигра положителна роля. През 1995 г. бе заменен от Закона за висшето образование, който се опита да сложи край на злоупотребите и да реши всички въпроси, като опише детайлно всеки аспект на системата. Това, разбира се, се оказа невъзможно, тъй като животът е по-богат и разнообразен от опитите да се предвиди всяка ситуация. В резултат почти половината ЗВО бе изменен през 1999 г.
Тъй като ситуацията в НС и Министерския съвет при приемането и при изменението на
закона през 1995 и 1999 г. бе съвсем различна, съответно и духът на двете законодателни
инициативи бе различен. Към това се прибавя и фактът, че при изменението се бе появила
нова движеща сила, този път за цяла Европа - Болонският процес. Така, теглен във всички
посоки от противоречиви тенденции, цели и интереси, ЗВО стана подобен на законите,
регулиращи средното образование - палто, покрито с разноцветни кръпки, които не
позволяват да се разбере основният му цвят. Поредното голямо изменение е от тази година.
Тези противоречиви тенденции доведоха до смесване на опитите да се въведе автономия на
университетите с желанието да се предотврати всяка възможна злоупотреба с нея.
Резултатът е естествен - спад на качеството и липса на работеща система за неговото
оценяване, роене на университети, гастролиращи преподаватели, липса на конкуренция и
пазарни принципи, недостиг на средства и неефективно управление на наличните, продажба
на дипломи във фалшиви филиали и псевдодистанционно обучение. Грубо погазване на
автономията поради чиновнически стремеж към по-голям държавен контрол, но и злоупотреби с нея поради липсата на прозрачност.
Висшето образование и науката залязват заедно. Поради изкуственото им разделяне в
университетите и БАН висшите училища не разполагат с нужните условия за научни
изследвания, а институтите не обучават студенти. На университетите се дават смехотворни
средства за наука, а броят на институтите на БАН (резултат на соцграндоманията) и
работещите в тях води до това, повечето средства, които получават, да отиват за заплати, а
не за изследвания.
Венецът на тази система (за съжаление надгробният) е Законът за научните степени и
звания. Той е от 1972 г. В сила е закон, който задължава кандидатите за степени и звания да
решават проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната (!) и да
бъдат оценявани на 3 нива, при които всяко следващо включва все по-малко специалисти от
областта на кандидата и има все по-голяма власт.
Какво да се промени?
Всички промени трябва да са предмет на обществена дискусия и съгласие. Ето защо е
наложително към Народното събрание да се създаде образователен съвет от експерти и
общественици, който да следи за дългосрочното изпълнение на цели и мерки.
Належащо е увеличение до поне 5% от БВП на бюджета за образователната система.
Да се коригират ДОИ и учебните програми. Учебният план да се измени така, че да е ясно
кога и как завършва всяка образователна степен, а часовете по задължително избираема
подготовка да се ограничат в последните класове.
Да се премахне ограничението за 3 учебника за предмет и клас, и да се изработи честен
механизъм за избирането им, при който МОН да определя съответствието с ДОИ по ясни
критерии, а пазарът да решава кой ще е най-търсеният.
Да се осигури квалификация на учителите.
Да се подобри материалната база, включително чрез въвеждане на компютри в училищата.
Да се изготви система за оценяване.
Във висшето образование да се въведат конкуренция и пазарни принципи, съчетани с грижа на държавата за малките и приоритетни специалности. Да се увеличи университетската автономия, в съчетание с отчетност, прозрачност и ясни механизми за контрол. Научните степени да се присъждат от образователните институции и да се преустанови военното деление на длъжности и звания. След като длъжността се заема в конкретен вуз, той сам да решава кой е най-подходящият кандидат. "Големият" докторат е спорен, защото го има в малко страни, а "малкият" е просто образователна степен като "бакалавър" и "магистър". Мястото на тези разпоредби е в Закона за висшето образование. Въпросът обаче не е в това всяка политическа сила да излезе с подобна платформа. Трябва да се постигне надпартийно споразумение за основните въпроси на системата. То трябва да бъде последвано от широко обсъждане с учители, ученици, студенти и преподаватели. Така ще се стигне до стратегия, за образованието. Политическите сили трябва да постигнат съгласие по принципите. Участниците в образователния процес без намесата на държавните институции трябва да изберат обществен съвет, който да следи за спазването на стратегията. Ако всичко това се осъществи, няма да продължим да кърпим нормативната уредба, решавайки един спешен проблем, само за да създадем два нови. Тогава образованието ще тръгне към възраждане и разцвет, обществото - към духовно възраждане, а държавата към просперираща икономика на знанието.

В. “24 часа”, 22 септември 2004 г.