Блог на Мирослав Севлиевски

Националната идея е по-важна от името на една партия

Мирослав Севлиевски

Новото време не е име на партия. Новото време е духът, развитието, отношенията, свободният пазар и отворените граници, политиката, икономиката и знанието на модерния свят. Още преди 15 години България направи своя избор - да стане част от този свят. За това време всички ние – като държава и общество, трябваше да започнем да мислим, да се образоваме и да работим по нов начин, да се включим в световната мрежа от нови правила и да станем конкурентен участник.
Европейското ново време срина не само берлинската стена, но и крепостта, в която България се бе укрепила срещу останалия свят. От камъните на разрушените стени ние трябваше да изградим новия български град – с модерна инфраструктура, с мъдра управа, с развити съобщения, с нови закони, правила, пазар.
Най-усърдни обаче бяхме в разрушенията и най-дълго време ни отнеха ликвидацията и основният ремонт на старото. Минаха 15 години, а продължаваме да възстановяваме сцени от миналото и да отлагаме строителството на бъдещето. И сега остатъците от прехода са не подводни камъни, а цял бариерен риф, преграждащ новото време на България.
Най-опасната бариера е политическият модел, изграден от днешните стари партии. Всяка от тях, веднага щом спечели властта, си присвоява държавата и инфилтрира кадрите си по всички нива на управлението. И става държавна партия. Тя няма нужда от обществена сила за политиката си, защото й стига политиката на силата. Започва да разпределя доходи и забравя, че е избрана, за да напише правила за създаване на доходи.

Старите партии развиха системата на клептокрацията

Обществото се отчужди от политиката, не защото загуби вяра в демократичните принципи, а защото елитът му насади усещането, че политиката е бизнес, а свободата и свободният пазар принадлежат на една малка прослойка. Защото да си политик днес означава, че можеш да отваряш и затваряш врати. Така престъпниците откриха, че се нуждаят от политиците, политиците пък разбраха, че имат нужда от пари, за да останат на власт. Реална пазарна конкуренция не се роди и държавата започна да се конкурира с нелегалната икономика. Бе създадена престъпна група от хора, които получават ресурс под масата или по силата на властта, не плащат данъци, не са отговорни за обществения живот на хората или за ефективността на институциите. Странно защо сега същите хора, които градиха този модел, се питат откъде ни се взе на главата организираната престъпност.  
Старите партии наложиха като модел епидермалната политика – пасивност и празно говорене, действия на повърхността, с които само се вдига рейтинг или ти слагат снимка във вестника, но не се променя моделът на държавата, нито се укрепва демокрацията. Какво, ако не отлагане на проблема, са чешмичките и градинките, построени с разпределени в партийната централа на НДСВ държавни пари, когато  магистралите на европейска България са непроходими. Какво, ако не отлагане на решението, са призивите на СДС за създаване на доброволна армия срещу престъпността, когато е видно, че нямаш власт за това, нито човешки ресурс, средства, помещение, нито дори един телефон. Какво, ако не имиджово лицемерие, е внезапната загриженост на Костов за етническия модел и за престъпността. Не си ли приличат като близнаци възстановката на битката при Ахелой и задаващите се 3-дневни празници за 9 септември? Лидерът на БСП едва ли помни това събитие, но целта е хората, които още плачат за онези времена, да видят лидера и да разберат колко е загрижен той за съдбата им. Какво, ако не празна пушилка, е 24-часовата акция на органите на реда срещу престъпниците, когато толкова години самите те спорят кой да е най-важен и вкупом обвиняват някой друг за това, че престъпността е по-организирана  от държавата.
Отлагането на политиката с повърхностни медийни мероприятия се корени в дългогодишното назначаване на политически благонадеждни, но некомпетентни хора. С влизането си във властта партиите се превръщаха в бюра по труда. След идването на Симеон Втори, разбира се, моделът се модернизира – сега са агенции за намиране на престижна работа. Старите партии постигнаха и заветната си цел – да усложнят политическия и управленски процес до такава степен, че

само те да могат да го управляват

Само с това може да се обясни безкрайното упорство, с което политическата класа отказва да опрости и да опубличи дейността си. Разбира се убеждението, че политиката е високо специализирано занимание бе нужно да се извличат привилегии и да се прикриват злоупотреби и лъжи. Но най-вече то бе нужно, за да изглеждат партиите незаменими в очите на тези, които по конституция дават властта.
Бедността стана начин на мислене, но не защото е вътрешно присъщо на българите, а защото бе съзнателно втълпявано на обществото – колкото по-малко своя воля имаш, толкова по-силно те харесват богатите. Политическа ни класа, излъчена от старите партии, страда от хронично желание да се хареса навън, за да се похвали у нас. За нея родното обществено доверие става важно само преди избори. Партиите не търсят общонационални идеи, около които да се обединят и които са полезни за българите и за държавата им. За тях имитацията на политика се превърна в атестат за значимост - успели да привнесат и имитират нечий чужд модел, идеи и практики, после чакат

собствениците на тези идеи да ги потупат по рамото

и с това да се похвалят пред българските си избиратели. Да се хвалиш, че ще те приемат в клуба на богатите, защото си се научил да ги имитираш добре, не е достойно за национална кауза. Достойно е да покажеш, че те приемат, защото имаш образ, мъдрост, история и стойност.
Времето също е препятствие към успешна България, поставено отново от политиците, в името на саморекламата, а не на общия успех. Умираме си да си поставяме срокове, да се вкарваме в състезание по бягане, да пришпорваме нещата, за да може накрая да гърмим шампанско, че заветният срок е спазен и там – в Европа ли САЩ, са ни похвалили. Няма значение, че половината държавна работа е претупана и на следващия ден се заемаме с поправки – пак отначало. Обсебването от срокове е капан, в който пада ефективността. И не се замисляме, че влизането в НАТО и ЕС, за което от години си поставяме точна дата и търчим към нея на скокове, не е в бързото присъединяване, а в качественото присъствие. Кому е нужна цялата тази радост от спазения пусков срок, ако ще влезем и ще си останем в групата на повтарачите.
Желанието и обещанията за световен скок в бъдещето се оказаха още едно препятствие. Внушавахме на обществото, че загубеното време може да се надбяга с няколко лъвски скока, стига само за малко да затегнем коланите. Вече е ясно, че със скачане насам-натам само си стоим на едно място. И като не можем да скачаме, трябва да започнем да правим малки, но мъдри и обмислени стъпки. Всеки, който се е изкачвал на голям връх, ще ви каже, че това са начинът и гаранцията, че ще стигнеш. Нервността, смяната на посоката, бързането, промяната в плана никого не са извели до върха.
Партиите превърнаха политиката в бизнес, но в него се провалиха. Защото в бизнеса, за да създадеш печеливша компания, трябва да имаш управленски екип, който прави всичко възможно да се хареса на работниците, да ги кара да се чувстват комфортно точно в тази компания, да им дава шанс да развиват способностите си и заедно със своето благосъстояние да увеличават това на фирмата. Само глупавите шефове си позволяват да създават недоволни работници и така да обричат на пълен провал собствения си бизнес. Това правило важи безотказно и за държавното управление – само глупави управници

могат да си позволят да създават недоволно общество

И докато фалитът на една фирма си е нейна фирмена работа, лошото е, че във властта щетите не се понасят от съответния лош управник и неговата партия, а от цялата държава и нацията. А след 15-годишни политически бизнеспланове, шефовете на фирмата България имат в наличност некачествена продукция, слаб пазар, никакви перспективи и работници, които мразят до смърт шефовете си и най-лошото – които отказват да им работят. Имат само майстори на маркетинга, които се опитват с нови думи да направят политиката по-добра.
Пред партия “Новото време” също има подводни камъни. Трябва да избегнем опасността да заприличаме на старите партии. И също като тях да забравим, че партиите ги има, не да правят ежедневието на хората, а да премахнат натиска над това ежедневие. Обществото делегира права на политиците, защото по закон те са длъжни да правят законите и да съблюдават за тяхното спазване. Когато има ефективна политика, хората знаят, че щом са си платили данъците, държавата е длъжна да харчи тези пари разумно. Че щом си платил здравни осигуровки, не се налага да подкупваш лекари. Че щом си родил и отгледал деца, щом си финансирал образованието им, държавата е длъжна да осигури качеството на това образование.
Съществува, разбира се, и друга опасност – някой да открадне идеите на Новото време и да управлява с тях. Вече се е случвало. Симеон дойде на власт с личната си харизма и с идеите на Новото време. А сега с тях управляват Панайотов и такива като него.  

В. “Труд”, 6 септември 2004 г.