Блог на Мирослав Севлиевски

Най-сетне наркотиците станаха политически и държавен проблем

Мирослав СЕВЛИЕВСКИ


Виждаме ли спринцовките по градинки, задни дворове и спирки. Знаем ли обществените сборища и частните адреси, където всеки може да купи всякаква дрога, стига да има пари. Знаем ли кои са заведенията “пушални”. Знаем ли, че наркотици се предлагат на деца дори в предучилищна възраст. Знаем ли, че всеки може да забърка някакви отровни прахове и да ги пласира като наркотик. Чували ли сме за наркомани, които умират от такива прахове и хапове. Чели ли сме статистиките, според които възрастта на употребяващите и зависимите е далеч под пълнолетието. Знаем ли, че броят на наркотично зависимите сочи разрастваща се масова епидемия. Изтръпваме ли от ужас при новината, че

за година 300 деца са умрели от свръхдоза.

Е, питам тогава, щом знаем всичко това, кое е оправданието да стоим безучастно и да не се опитаме поне да започнем отнякъде борбата с тази епидемия. С нейния вирус са заразени не само стотици хиляди български деца, боледуват родителите, болно е и цялото общество, и всички държавни институции, отговорни за живота и здравето на невръстните българи. Болни сме от незаинтересованост и тежко боледуваме, докато смъртта не почука на собствената ни врата.
Писна ми да гледам как убиваме децата си с безразличие. Това написа една българска майка до българските медии. Свободният, необезпокояван и желязно организиран пазар на наркотиците в България е плод на политическо, обществено и държавническо безразличие. И да прикриваш това безразличие с псевдомодерна и морално освободена реторика, е политически цинизъм. Цинизъм е странната форма на демокрация, която ни предлагат противниците на решението, с което бе премахнато узаконеното право на така наречената еднократна доза.  
Мащабен цинизъм е да пробутваш на майките на невръстните наркомани идеята, че по света никой не е умрял от марихуана. И в същото време да премълчаваш, че крачката от първата цигара с трева до твърдата дрога е най-лесната, а оттам и до зависимостта към наркотиците. Наркоман с 25 години стаж в употребата на дрога каза по национална телевизия: “Пътят на всички нас е един и същ – започваме по един и същ начин – с една цигара за глезотия или от скука. Живеем в лъжи и кражби заради дозата, и свършаме еднакво – млади в гроба”.
Излекувани наркомани, видели смъртта в очите, одобряват отмяната на еднократната доза. За разлика от демократичните й защитници, наркоманите са категорични: “Не трябва да се прави разлика между лека и твърда дрога, защото всеки хероиноман е започнал с марихуана. После животът протича така - да се друсаш, да продаваш и да крадеш.”
“Еднократната доза разрешава разпространението, колкото повече са дилърите, толкова повече стават наркоманите” - Такова е мнението на хора, които от години се борят с тази зараза. Наркоманите пък признават, че почти всички пласьори се друсат и всъщност пласират, само за да си изкарат наркотика. А защо привържениците на дозата, не попитат колко майки се молят децата им да влязат в затвора? Не защото мразят децата си, а защото

затворът остава последната им надежда

да запазят децата си живи. Полицейските статистики сочат, че с въвеждането на ненаказуемост за еднократна доза не се е снижила употребата на наркотици. За сметка на това обаче се наблюдава ужасяващо снижаване на възрастовата граница на наркоманите и пласьорите. Освен, че не доведе до нищо, “свободата” на този смъртоносен пазар няма нищо общо с демокрацията. Чувството на безнаказаност, което се роди с еднократната доза зарази не само дребните наркопласьори, но и техните жертви. Освободи ги мисълта, че над наркотика няма закон. И тези, които продължават да защитават тази свобода, помагат на безнаказаното държавно и обществено безразличие.
Никога няма да се съглася, че с отпадането на този текст ние поставяме избор “убийци или пушачи на марихуана”. Такава престорена милост и криворазбрана свобода на избора възпитават престъпници и профанизират отношението към тази страшна и унищожителна тема. Българският съд не е пълен с олигофрени, които не могат да различат наркомана от пласьора. Нито пък българският парламент е пълен с геронтофили, които имат само една цел – да вкарат всички млади българи в затвора.
Отмяната на еднократната доза е политически акт, с който слагаме край на държавното безразличие. С милозливост и псевдодемократични реклами на меката дрога само ще броим жертвите на този грамаден убийствен пазар, на който клиенти са децата ни. Елементарни са твърденията, че приравняваме пушачите на марихуана с убийците. Също толкова необосновани са и клетвите, че трябва да лекуваме, а не да съдим наркоманите. Просто това са различни неща. Наказателният кодекс не е мястото, където да се регламентира лечението, комуните, обществената заинтересованост, профилактиката. От такава национална програма, от държавна, здравна, образователна, социална и обществена грижа

България има животоспасяваща нужда

Това обаче не означава, че трябва само да стоим и да се вайкаме. Просто трябваше да си поемем отговорността и да започнем отнякъде. И то най-важното място – да пресечем каналите, през които се зарибяват децата ни.
Тук никой не е враг на демокрацията. Просто констатираме провала на държавата и обществото да предпази децата от наркотиците. Узаконената “демократична” саморегулация на този черен пазар не изпълни своето предназначение – да осигури еднократната доза на болните и да не допусне пласьорите в училищата и в дискотеките. Напротив, отвори, организира и оправда наркопазара.
Това, че отмяната на еднократната доза има толкова много и толкова усърдни врагове, има и добра страна. Добре е, че обществената дискусия най-после започна да се води и че наркотиците станаха политически и държавен проблем, а не само на родителите на наркомани. Добре е, че този законодателен акт има толкова много противници, за да могат да провокират и нас – защитниците, да започнем истински да работим срещу тази смъртоносна епидемия. Ако ние, политиците, сме наистина загрижени за децата на България, няма да изчерпим енергията си само в тази дискусия. А ще продължим заедно срещу безразличието. Доказателство за такава готовност ще бъде, ако се обединим за създаването на национална стратегия за борба с наркоманиите. Ако изискаме отговорност за това какво правят образователното и здравното министерство, агенцията за децата, църквата, полицията, съдът. Ако намерим средства за клиники и комуни, но и създадем закони, които да гарантират лечението. И най-важното – ако не крием неспособността си да защитим децата на България зад измислени права и свободи, които убиват.


В. “Труд”, 14 юли 2004 г.