Блог на Мирослав Севлиевски

НЯМА ЛИДЕРСКА КРИЗА, НО ЛИДЕРИТЕ СА В КРИЗА

Мирослав Севлиевски


Това, че лидерските партии изчерпиха ролята и значението си в годините на българския преход, е политически факт, а не теза. Изчерпани са и всички механизми за съживяването на модела, който осигуряваше на лидерите големите партии (които аз наричам стари) периодична размяна на властта.
Един от изходите от тази фактическа политическа криза е старите партии на лидера да бъдат изместени от партии от лидери. В такава формация членовете не са в подчиненост на един човек или партийна централа, те са групи от хора, способни в своята област да създават и осъществяват идеи.
Върховенството на партийната централа всъщност спря процеса на политическо производство, в което се раждат не само идеи, но и техни носители и професионални реализатори. Партийните централи отдавна не са, а и май никога

не са мозъчни тръстове

които да дават възможност на повече хора да участват в лансирането и осъществяването на стратегически планове за модернизация на държавната машина. И на всичкото отгоре лидерите им се съсредоточиха в централизирането на власт и основно в нейната окупационна защита. Или с други думи – в пазене на лидерството си.
Ако в България избирателният кодекс беше приет и имаше 120 мажоритарно избрани депутати, то първите два най-лесни извода са: лидерски партии нямаше да има и Костов като явление щеше да е невъзможен. Защото не лидерът ще определя кандидатите за депутати, а кандидатите ще избират лидера. Защото провала на лидера няма да бъде провал за партията и държавата.
Краят на лидерските партии по никакъв начин не означава край на партийната политическа система. Не е болка за умиране, ако един лидер загуби подкрепа или сам се откаже. И Шрьодер, и Симитис ни показаха, че такива стъпки са възможни. Трансформацията е неизбежна, лидерските партии в България ще се превърнат в партии на многото политически лидери.
Много от познатите през последните години у нас лидери имаха и добри идеи, и великолепни качества. Но всички те искаха от хората две основни неща - да слушат или пък да си стягат коланите, а най-често и двете. Никой от тях не караше хората да правят нещо, освен

да подкрепят тяхната
лична политика

или техните партии. Номерът е, ако имаш първото и третото качество, да направиш така, че хората да могат да работят за себе си. Това е другото доказателство, че няма криза в лидерството. Просто лидерите са в криза. И въпросът не е в тяхното спасение. А в утвърждаването на правилата, по които всеки българин може да стане лидер.  
Лоши новини се сипят напоследък над българския партийно-политически организъм. Но най-лошата новина е, че днешните български лидери си нямат теми. Първанов иска референдум за нещо, за което българите решиха още през 90-те години. Темата на царя да ни вкара в НАТО вече се случи. Темата на Герджиков да премести парламента дори не е негова. А основната тема на Станишев и Надежда е да се еманципират от миналото на собствените си партии. Техните теми и проблеми обаче са различни от проблемите и на обществото и държавата, и на собствените им партии.
Хубавата новина е, че лошите новини за лидерите не са лоши за България. А по-скоро са възможност да се променим. Хубавата новина е, че в наличието на проблеми за решаване е и основанието на политическите субекти да съществуват. И се налага да започнем да работим така, че не само да запазим партиите, като задължителен елемент от демократичното устройство, но и да дадем възможност на всеки българин да участва в строителството на новия политически мост към модерната ни държава. Сега очевидно се налага партиите да върнат безбройните кредити на доверие, ако трябва с лихвите, за да спасят мястото си в политиката, но и избрания модел за развитие на държавата. И тъй като нито една от партиите няма как да се разплати кеш с всеки един от избирателите, който ги е финансирал да управляват през последните 15 години, имат само един шанс. Да покажат,

че могат да работят
за държавата

да започнат строителството на пътя, по който България ще се развива през следващите години, без значение дали те ще участват в това пътешествие, или ще отпаднат по силата на гражданския вот, който единствено определя силата и дълголетието на партиите.
Вероятно навикналото на политически скандали ухо много иска да чуе лошата новина, че досегашният политически модел е грешен и разрушителен. Че сега пак се задават преврати или революции. Такива лоши новини обаче могат да кънтят само отвъд дебелите стени на някоя рушаща се партийна централа или в главата на някой закъсал лидер. Времената обаче са други. Обществото ни, далеч по-рано от политическия елит, осъзна, че реформирането и модернизирането на държавата не може да бъде еднократен революционен акт, нито става с подмяната на една или друга персона на някой партиен връх.
Решаването на проблемите на страната е шансът на партиите да се реформират, но и да защитят още преди изборите правото си на нов кредит. Защото на тези избори доверието няма да се получава срещу обещания, а срещу ясен отчет за свършена работа.


В. “Труд”, 11 февруари 2004 г.