НА ИЗБОРНИЯ СТАРТ – РЕТРО И ПАРТИЕН ФАНАТИЗЪМ
30 Януари 2004 г., публикувано в Архив
Следващият вот ще бъде спечелен от онази партия, която не робува на желязната си вътрешна дисциплина, а успее да построи мост към обществото
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
Темата за лидерството в големите партии, която напоследък се разиграва с незапомнен политически драматизъм, е измислена. В действителност имаме налице един завършен цикъл и вече изчерпан модел на политическо изграждане. Има не криза в лидерството, а криза в същността на партиите, родени от прехода и остарели заедно с похабените от употреба идеологеми. Факт е, че нито една партия сега не е в състояние сама да формулира бъдещия политически модел, но отпорът срещу промяната е всеобщ.
Ретро е да се мисли, че политическите обединения са константни и се градят единствено на желязна идеология и преданост към партийната централа. Също толкова глупаво е всяко прегрупиране на силите да се приема като рушително за устоите на политиката. Демоде е и страхът на партиите, които в настъпващата въпреки тях промяна разпознават единствено предвестник на своята смърт. Партиите в нормалната парламентарна република, каквато е България, са носител на общественото доверие, гарант, посредник и изпълнител на правилата за съществуване на демократичната държава. Така че фанатичният страх на партиите очевидно е израз единствено на желанието на всяка цена да оцелеят като част от властта, и то при сегашния модел на разпределението й.
Дори
отношението към "Новото време" доказва неспособност
политическата ситуация да бъде формулирана по друг начин освен с познатите от последните 14 години клишета. Първото определение за нас, естествено задействано от старата схема на партийно общуване, беше ренегати. Ренегат според речниците е "човек, изменил на убежденията си, отрекъл се от политическите си възгледи и преминал на страната на противника". Дори от гледна точка на партийната дисциплина или под натиска на страх от разпадане на едно механично цяло няма как за "Новото време" това определение да е вярно. От раждането на групата за натиск през създаването и партизирането на НДСВ до дискусионния клуб и тематичните коалиции "Новото време" е носител на едни и същи политически убеждения и възгледи.
Преди време казах, че едно от достиженията на българската политика след изборите през 2001 г. е, че партиите спряха да се мразят. Но за съжаление престанаха и да се конкурират. Просто
омразата се премести вътре в партиите,
които по стар навик започнаха да търсят врага, без който не виждат начин да съществуват. Не се сбъдна и предположението, че партиите ще реализират декларираната готовност да се коалират в едно модернизиращо политическо мнозинство. Мнозинство, което знае какво да прави с държавата, след като свършат задължителните поправки в законите, свързани с ЕС и НАТО. Под такова мнозинство аз разбирам всички депутати, които се обединяват за модернизацията на България независимо от своето партийно членство и идеологически различия. Ако се налага - даже въпреки партийната дисциплина. Мнозинство от такива, които знаят и казват: "Няма повече време за губене."
В. "Демокрация" умря, "Дума" се омеси в пазара на непартийните издания. И партиите, които ги родиха, отдавна не са същите и не биха могли да бъдат. Защото и разделението в обществото, което беше тяхната социална база, го няма. България се промени и партиите няма как да останат същите. Резултатите от местните избори разкриха най-ясния симптом, че партийният модел у нас е остарял и недействащ. Грешно е обществената апатията да се определя като омраза към политиката изобщо. Тя просто е
отказ на хората да гласуват за вече неефективния партиен модел
Има обаче и още една истина: когато една нация мрази политиката, държавата трудно би оцеляла като демокрация. А партиите точно това правят вече 14 години - за да си запазят територия на избрани, внушават и показват на хората, че политиката е мръсно и контрапродуктивно мероприятие. Но докато си пазеха местата, българските партии изгубиха ключа към общественото доверие и затова не е виновен избраният демократичен модел, а неговата неправилна партийна употреба.
Никой вече не се съмнява, че е даден стартът на следващите избори. Но сега въпросът не бива да бъде КОГО ще избираме, а КАКВО - каква политика предлагат партиите за модернизирането на държавата и за мястото си в този процес. Ако изборите ще са за същите партии, хора, теми и драми от миналото, няма никаква нужда да ги правим. Резултатите няма да се различават от тези на местните избори. Същото ще е и учудването на партиите, че хората не са разпознали бъдещето си в техните програми.
Ефективен начин да започнем да връщаме общественото доверие към политическата система са тематичните коалиции. Те изглеждат доста по-разбираеми за избирателите, отколкото досадните вече вътрешнопартийни пререкания за място в партийната листа. Защото има достатъчно горещи теми в България, по които партиите имат само един избор - да се обединят. Партиите трябва да ги има, но това, което трябва да направят, е
не да броят верните членове, а заедно да построят пътя,
по който ще си взаимодействат с обществото.
В цял свят вече партиите са различни и драматично по-модерни. В групата от държави, към която ние сме се запътили да членуваме, те работят като огромни корпорации, имат отдели за набиране на способните хора, поддържат голям екип от професионалисти. Модерните партии не задължават членовете си под страх от изключване да служат на правата партийна линия или да наизустяват устава и да се подчиняват на лидера. Моделът на строго йерархичната лидерска партия е вече толкова непродуктивен, че е достатъчно да се види днешното състояние на българския партиен организъм.
Тематичните коалиции по никакъв начин не отменят партийните, нито правят партиите излишни. Напротив, те са легитимното поле, на което могат да срещнат различните идеи и програми и да се обединят около важните за държавата и хората проблеми.
Партийни фактори и политолози побързаха да заклеймят тематичните коалиции като израз на познатия маниер на лидери и партийни групировки отдалече да спечелят позиции, които ще им помогнат да влязат в следващ парламент, и то като управляващо мнозинство (ако "правилно" се договорят с когото трябва). Това е още един от старите похвати за клиширане на всяко политическо действие. И израз на общия партиен страх, че се ражда заплаха за съществуването на досегашния изгоден на партиите модел на политическо общуване. Плод на този страх са и периодичните заплахи към всеки, който се отклони от партийната повеля.
Какво значи да те отлюспят или да отлюспваш?!
Тази терминология, меко казано, виси като стар парцал върху новата кройка на процесите, които въпреки партийната съпротива се развиват в България. Вече е невъзможно която и да е партийната линия да е права, ако е различна от обществената. Затова имаме само един избор - да се прекроим партийно според модела на обществото.
Проблемът на българските партии е, че избирателите ги изпревариха по развитие и политическа култура. Но в това може да бъде и спасението им. Трябва просто да разберат, че имат спешна нужда от едно общо ефективно усилие - да ремонтират политическия модел и да съградят нова комуникация с избирателите.
Това, което се иска от настоящия парламент и от политическите субекти в него, е да проявят разум и да се организират в най-необходимата за бъдещето на политическата ни система тематична коалиция. Парламентарна тематична коалиция, която да възстанови моста между партиите и обществото.
Когато говорим за изграждане на съвременна инфраструктура, това не са само пътища и мостове. Това е
модерната инфраструктура за демократизиране на информацията
Новата политическа комуникация има шанс да започне изграждането си от новия избирателен кодекс, от нови закони за политическите партии и за референдумите, от нов етичен кодекс. Това са истинските информационни връзки на т. нар. политическа класа и нейната социална основа.
Вече в няколко парламента има неистов отпор срещу промяна и модернизиране на избирателната система и на законодателството, което ще установи правилата за политическо функциониране в ХХI век. Тази тематична коалиция е нужна не само заради бъдещето на държавата, но и заради бъдещето на всяка партия, която има претенции да остане фактор в политиката.
Убеден съм, че на следващите избори ще победи тази партия, която е разпознала най-много теми, които идват от обществото, и е успяла да ги реализира като политика и форма на общуване с избирателите. Печеливш ще бъде този, който успее да формулира стъпките на модернизацията и строителството на новата политическа инфраструктура, без която преходът никога няма да приключи. Състезанието няма да бъде между сини, червени и жълти, а между идеи и тяхната реализация. Способността да се демократизира вземането на управленски решения, да се модернизират правилата и да се защити правото на суверена да контролира политическите изпълнители се доказва днес - в парламента, а не когато започне кампанията. Българският избирател израсна и отдавна не гласува със стомаха си. Време е и партиите да го достигнат и
да не го ползват за машинка за гласуване,
която им осигурява охолен престой във властта.
"Новото време" е готово да влезе във всяка коалиция, която е "за" модернизацията на партийния модел, за утвърждаване на правилата на модерните демокрации, за създаване на законодателството, върху което ще се построи новата инфраструктура на българската политическа система. От такава коалиция може да се роди не само новият маниер на политическо общуване, но и новата партия, от която съвсем очевидно обществото ни има нужда. Или поне ще успеем да върнем доверието на онзи огромен процент от активни избиратели, които убедено отказват да гласуват не защото мразят политиката, а мразят нейния фанатизирано вкопчен в миналото партиен елит.
В. “Сега”, 30 януари 2004 г.
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
Темата за лидерството в големите партии, която напоследък се разиграва с незапомнен политически драматизъм, е измислена. В действителност имаме налице един завършен цикъл и вече изчерпан модел на политическо изграждане. Има не криза в лидерството, а криза в същността на партиите, родени от прехода и остарели заедно с похабените от употреба идеологеми. Факт е, че нито една партия сега не е в състояние сама да формулира бъдещия политически модел, но отпорът срещу промяната е всеобщ.
Ретро е да се мисли, че политическите обединения са константни и се градят единствено на желязна идеология и преданост към партийната централа. Също толкова глупаво е всяко прегрупиране на силите да се приема като рушително за устоите на политиката. Демоде е и страхът на партиите, които в настъпващата въпреки тях промяна разпознават единствено предвестник на своята смърт. Партиите в нормалната парламентарна република, каквато е България, са носител на общественото доверие, гарант, посредник и изпълнител на правилата за съществуване на демократичната държава. Така че фанатичният страх на партиите очевидно е израз единствено на желанието на всяка цена да оцелеят като част от властта, и то при сегашния модел на разпределението й.
Дори
отношението към "Новото време" доказва неспособност
политическата ситуация да бъде формулирана по друг начин освен с познатите от последните 14 години клишета. Първото определение за нас, естествено задействано от старата схема на партийно общуване, беше ренегати. Ренегат според речниците е "човек, изменил на убежденията си, отрекъл се от политическите си възгледи и преминал на страната на противника". Дори от гледна точка на партийната дисциплина или под натиска на страх от разпадане на едно механично цяло няма как за "Новото време" това определение да е вярно. От раждането на групата за натиск през създаването и партизирането на НДСВ до дискусионния клуб и тематичните коалиции "Новото време" е носител на едни и същи политически убеждения и възгледи.
Преди време казах, че едно от достиженията на българската политика след изборите през 2001 г. е, че партиите спряха да се мразят. Но за съжаление престанаха и да се конкурират. Просто
омразата се премести вътре в партиите,
които по стар навик започнаха да търсят врага, без който не виждат начин да съществуват. Не се сбъдна и предположението, че партиите ще реализират декларираната готовност да се коалират в едно модернизиращо политическо мнозинство. Мнозинство, което знае какво да прави с държавата, след като свършат задължителните поправки в законите, свързани с ЕС и НАТО. Под такова мнозинство аз разбирам всички депутати, които се обединяват за модернизацията на България независимо от своето партийно членство и идеологически различия. Ако се налага - даже въпреки партийната дисциплина. Мнозинство от такива, които знаят и казват: "Няма повече време за губене."
В. "Демокрация" умря, "Дума" се омеси в пазара на непартийните издания. И партиите, които ги родиха, отдавна не са същите и не биха могли да бъдат. Защото и разделението в обществото, което беше тяхната социална база, го няма. България се промени и партиите няма как да останат същите. Резултатите от местните избори разкриха най-ясния симптом, че партийният модел у нас е остарял и недействащ. Грешно е обществената апатията да се определя като омраза към политиката изобщо. Тя просто е
отказ на хората да гласуват за вече неефективния партиен модел
Има обаче и още една истина: когато една нация мрази политиката, държавата трудно би оцеляла като демокрация. А партиите точно това правят вече 14 години - за да си запазят територия на избрани, внушават и показват на хората, че политиката е мръсно и контрапродуктивно мероприятие. Но докато си пазеха местата, българските партии изгубиха ключа към общественото доверие и затова не е виновен избраният демократичен модел, а неговата неправилна партийна употреба.
Никой вече не се съмнява, че е даден стартът на следващите избори. Но сега въпросът не бива да бъде КОГО ще избираме, а КАКВО - каква политика предлагат партиите за модернизирането на държавата и за мястото си в този процес. Ако изборите ще са за същите партии, хора, теми и драми от миналото, няма никаква нужда да ги правим. Резултатите няма да се различават от тези на местните избори. Същото ще е и учудването на партиите, че хората не са разпознали бъдещето си в техните програми.
Ефективен начин да започнем да връщаме общественото доверие към политическата система са тематичните коалиции. Те изглеждат доста по-разбираеми за избирателите, отколкото досадните вече вътрешнопартийни пререкания за място в партийната листа. Защото има достатъчно горещи теми в България, по които партиите имат само един избор - да се обединят. Партиите трябва да ги има, но това, което трябва да направят, е
не да броят верните членове, а заедно да построят пътя,
по който ще си взаимодействат с обществото.
В цял свят вече партиите са различни и драматично по-модерни. В групата от държави, към която ние сме се запътили да членуваме, те работят като огромни корпорации, имат отдели за набиране на способните хора, поддържат голям екип от професионалисти. Модерните партии не задължават членовете си под страх от изключване да служат на правата партийна линия или да наизустяват устава и да се подчиняват на лидера. Моделът на строго йерархичната лидерска партия е вече толкова непродуктивен, че е достатъчно да се види днешното състояние на българския партиен организъм.
Тематичните коалиции по никакъв начин не отменят партийните, нито правят партиите излишни. Напротив, те са легитимното поле, на което могат да срещнат различните идеи и програми и да се обединят около важните за държавата и хората проблеми.
Партийни фактори и политолози побързаха да заклеймят тематичните коалиции като израз на познатия маниер на лидери и партийни групировки отдалече да спечелят позиции, които ще им помогнат да влязат в следващ парламент, и то като управляващо мнозинство (ако "правилно" се договорят с когото трябва). Това е още един от старите похвати за клиширане на всяко политическо действие. И израз на общия партиен страх, че се ражда заплаха за съществуването на досегашния изгоден на партиите модел на политическо общуване. Плод на този страх са и периодичните заплахи към всеки, който се отклони от партийната повеля.
Какво значи да те отлюспят или да отлюспваш?!
Тази терминология, меко казано, виси като стар парцал върху новата кройка на процесите, които въпреки партийната съпротива се развиват в България. Вече е невъзможно която и да е партийната линия да е права, ако е различна от обществената. Затова имаме само един избор - да се прекроим партийно според модела на обществото.
Проблемът на българските партии е, че избирателите ги изпревариха по развитие и политическа култура. Но в това може да бъде и спасението им. Трябва просто да разберат, че имат спешна нужда от едно общо ефективно усилие - да ремонтират политическия модел и да съградят нова комуникация с избирателите.
Това, което се иска от настоящия парламент и от политическите субекти в него, е да проявят разум и да се организират в най-необходимата за бъдещето на политическата ни система тематична коалиция. Парламентарна тематична коалиция, която да възстанови моста между партиите и обществото.
Когато говорим за изграждане на съвременна инфраструктура, това не са само пътища и мостове. Това е
модерната инфраструктура за демократизиране на информацията
Новата политическа комуникация има шанс да започне изграждането си от новия избирателен кодекс, от нови закони за политическите партии и за референдумите, от нов етичен кодекс. Това са истинските информационни връзки на т. нар. политическа класа и нейната социална основа.
Вече в няколко парламента има неистов отпор срещу промяна и модернизиране на избирателната система и на законодателството, което ще установи правилата за политическо функциониране в ХХI век. Тази тематична коалиция е нужна не само заради бъдещето на държавата, но и заради бъдещето на всяка партия, която има претенции да остане фактор в политиката.
Убеден съм, че на следващите избори ще победи тази партия, която е разпознала най-много теми, които идват от обществото, и е успяла да ги реализира като политика и форма на общуване с избирателите. Печеливш ще бъде този, който успее да формулира стъпките на модернизацията и строителството на новата политическа инфраструктура, без която преходът никога няма да приключи. Състезанието няма да бъде между сини, червени и жълти, а между идеи и тяхната реализация. Способността да се демократизира вземането на управленски решения, да се модернизират правилата и да се защити правото на суверена да контролира политическите изпълнители се доказва днес - в парламента, а не когато започне кампанията. Българският избирател израсна и отдавна не гласува със стомаха си. Време е и партиите да го достигнат и
да не го ползват за машинка за гласуване,
която им осигурява охолен престой във властта.
"Новото време" е готово да влезе във всяка коалиция, която е "за" модернизацията на партийния модел, за утвърждаване на правилата на модерните демокрации, за създаване на законодателството, върху което ще се построи новата инфраструктура на българската политическа система. От такава коалиция може да се роди не само новият маниер на политическо общуване, но и новата партия, от която съвсем очевидно обществото ни има нужда. Или поне ще успеем да върнем доверието на онзи огромен процент от активни избиратели, които убедено отказват да гласуват не защото мразят политиката, а мразят нейния фанатизирано вкопчен в миналото партиен елит.
В. “Сега”, 30 януари 2004 г.