На отминалите местни избори НДСВ НЕ УСЕТИ ПРОВАЛА
10 Октомври 2003 г., публикувано в Архив
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
В нощта, когато се разбра, че българите вече не искат да гласуват, най-често се споменаваха “шамар за политическия елит” и “отдръпване от политиката”. Вероятно от кумова срама повечето политици заобещаваха да се впуснат в мъдри анализи, за да разберат какво и как се е случило.
Ако съдим обаче от опита си на граждани на тази страна, живели в нея през последните 13 години, отсега можем да кажем, че анализът ще ни се размине. И че никой партия няма да тръгне да се променя в името на целта да се върне доверието на хората в политическата класа и след две години да ги предизвика да гласуват. (Не просто за себе си, а да гласуват.) Защото партиите у нас мислят само кой колко бройки верни свои хора да вкарат във властта. Независимо дали тези верни хора са се оказали толкова безлични, че не са успели да накарат огромен процент от българите да се разходят до урните. Тук мерим партийните успехи
по количество, а не по качество
Тези, които успяха да влязат в местната власт, ще си траят, защото са постигнали своето. Онези, които не са, ще си траят, за да не понесат политическа отговорност за провала си.
Още не беше изсъхнало мастилото на вестниците, които цитираха политиците за “шамара” и “тревогата от ниската избирателна активност”, когато стана ясно, че никакъв откровен разговор и самокритични изводи няма да се случат. СДС тръгна на обединения, за които най-обичайното определение е “безпринципни”. БСП започна толкова високо и фалшиво да пее мантрата си за “лявата вълна”, че ако някой е изрекъл на глас някаква реална тревога, този глас със сигурност не се е чул. НДСВ пък дотам се стараеше да замаже чрез схоластика очевидността на провала си, че изобщо не се сети за гръмкия провал на политическата класа въобще.
Разривът между политическия елит и обществото е огромен и застрашава демокрацията в страната. Никой няма право да вини гласоподавателите за нежеланието им да ни подкрепят. Старите партии не успяват да извадят нито един мотив за избирателите си извън втръсналото ни идеологическо противопоставяне, извън фразеологията и заклинанията. И всички заедно обвиняват царя, че бил разбил политическата система. Ако един човек е в състояние да разбие цялата система, ега ти системата, бих казал аз, перифразирайки Нейчо Неев. А вие защо не успяхте да я удържите? Защото ви беше по-важно да вземете едни пари от Чорни, или защото ви беше по-важно да се наричате идни други “помияри”?
БСП се опитва да докаже, че се е реформирала, като вади напред необвързани с редиците й експерти, но в същото време успява само в сръчността на партийните маньоври. СДС се опитва да докаже, че може да се справи и без втръсналата ни патерица на антикомунизма и радетелства за “Европейския проект” на България и за морала в политиката. В крайна сметка се оказва, че под тежкия слой програмен и експертен грим отново
Лъсват познатите лични интереси
и идеологически клетви. И друго просто няма.
Фактът, че НДСВ не вади идеологически мотивировки, не бива да ни радва прибързано – първо, новата партия твърде бързо влезе в руслото на старите и второ – какви идеологически мотивировки, като щяхме да сме консервативна партия, но като не ни приеха в ЕНП, набързо взехме, че станахме либерална. (Разговорът за нашата идейна основа малко напомня за диалога между Алеков герой и Иречек.)
Изборът за кмет на София щял да бъде като избор в бутик, писаха вестниците. Или беше прекалено скъп бутикът, или стоката в него – демоде, но 70% от софиянци гнусливо подминаха отворените му врати. Извън София хората, изглежда, прецениха, че вместо бутик им се предлага да наминат през хоремага и повечето също се въздържаха. Защото тъжната истина е, че из страната изкушените от политиката са главно два вида – потискащо мнозинство местни деребеи, окопали се в икономическите си кръгове още от времето на Виденов, и наивни романтици, които хем са малцинство, хем ефикасността им е на нивото на мечтатели декабристи. Изключенията от това правило са толкова малко, че цяла България ги знае поименно и ги величае за нещо, което трябва да се подразбира за всеки политик – че си гледат работата и защитават интересите на населеното място, което ги е избрало.
А погледнатото отстрани (в моя случай от Бургас),
Цялата суета на нощите в НДК
И светските репортажи кой политик как се усмихнал и на коя хубавица намигнал изглеждат толкова далечни и безсмислени, че едва ли вълнуват някого другиго освен самите участници в панаира, майките и евентуално любовниците им.
Скъпият бутик не се нуждае от сезонно намаление, а от смяна на стоката – тя трябва да е качествена, за да разбират хората защо си струва да пазаруват точно там. В момента на гласоподавателя му се предлагат джунджурийки и кокетни шалчета, които могат да се връзват на всичко. Гражданинът обаче очаква да му се предложи и да инвестира в балтона, а не в копчето.
Какво се иска от нас, за да накараме хората да гласуват? Толкова е просто, че чак ме е срам да го повтарям. Да им предложим план за бъдещето, който да е изпълним (дори не нужно да е вдъхновяващ), и те да могат да намерят място в него. И да докажем, че се стремим към властта, за да изпълним този план, а не за да крадем.
Явно тези две простички условия нито една от старите партии не може да ги изпълни. А нови още няма. НДСВ си остана с доброто желание, защото засега взема най-лошото от старите партии – самовлюбеното затваряне и липсата на ясно конкретно говорене за бъдещето. СДС и БСП не могат да надскочат миналото си. ССД е статуквото с друго лице. Дори “Гергьовден” въпреки въображението си часове след изборите задейства като стар партиен механизъм и не се посвени да се включи във всеобщото скрибуцане.
Пука ли му въобще на някого за “партията на негласувалите”? Прието е да се казва, че близкото бъдеще ще покаже. Аз обаче много се боя, че отговорът е “не”.
В. “Труд”, 10 октомври 2003 г.
В нощта, когато се разбра, че българите вече не искат да гласуват, най-често се споменаваха “шамар за политическия елит” и “отдръпване от политиката”. Вероятно от кумова срама повечето политици заобещаваха да се впуснат в мъдри анализи, за да разберат какво и как се е случило.
Ако съдим обаче от опита си на граждани на тази страна, живели в нея през последните 13 години, отсега можем да кажем, че анализът ще ни се размине. И че никой партия няма да тръгне да се променя в името на целта да се върне доверието на хората в политическата класа и след две години да ги предизвика да гласуват. (Не просто за себе си, а да гласуват.) Защото партиите у нас мислят само кой колко бройки верни свои хора да вкарат във властта. Независимо дали тези верни хора са се оказали толкова безлични, че не са успели да накарат огромен процент от българите да се разходят до урните. Тук мерим партийните успехи
по количество, а не по качество
Тези, които успяха да влязат в местната власт, ще си траят, защото са постигнали своето. Онези, които не са, ще си траят, за да не понесат политическа отговорност за провала си.
Още не беше изсъхнало мастилото на вестниците, които цитираха политиците за “шамара” и “тревогата от ниската избирателна активност”, когато стана ясно, че никакъв откровен разговор и самокритични изводи няма да се случат. СДС тръгна на обединения, за които най-обичайното определение е “безпринципни”. БСП започна толкова високо и фалшиво да пее мантрата си за “лявата вълна”, че ако някой е изрекъл на глас някаква реална тревога, този глас със сигурност не се е чул. НДСВ пък дотам се стараеше да замаже чрез схоластика очевидността на провала си, че изобщо не се сети за гръмкия провал на политическата класа въобще.
Разривът между политическия елит и обществото е огромен и застрашава демокрацията в страната. Никой няма право да вини гласоподавателите за нежеланието им да ни подкрепят. Старите партии не успяват да извадят нито един мотив за избирателите си извън втръсналото ни идеологическо противопоставяне, извън фразеологията и заклинанията. И всички заедно обвиняват царя, че бил разбил политическата система. Ако един човек е в състояние да разбие цялата система, ега ти системата, бих казал аз, перифразирайки Нейчо Неев. А вие защо не успяхте да я удържите? Защото ви беше по-важно да вземете едни пари от Чорни, или защото ви беше по-важно да се наричате идни други “помияри”?
БСП се опитва да докаже, че се е реформирала, като вади напред необвързани с редиците й експерти, но в същото време успява само в сръчността на партийните маньоври. СДС се опитва да докаже, че може да се справи и без втръсналата ни патерица на антикомунизма и радетелства за “Европейския проект” на България и за морала в политиката. В крайна сметка се оказва, че под тежкия слой програмен и експертен грим отново
Лъсват познатите лични интереси
и идеологически клетви. И друго просто няма.
Фактът, че НДСВ не вади идеологически мотивировки, не бива да ни радва прибързано – първо, новата партия твърде бързо влезе в руслото на старите и второ – какви идеологически мотивировки, като щяхме да сме консервативна партия, но като не ни приеха в ЕНП, набързо взехме, че станахме либерална. (Разговорът за нашата идейна основа малко напомня за диалога между Алеков герой и Иречек.)
Изборът за кмет на София щял да бъде като избор в бутик, писаха вестниците. Или беше прекалено скъп бутикът, или стоката в него – демоде, но 70% от софиянци гнусливо подминаха отворените му врати. Извън София хората, изглежда, прецениха, че вместо бутик им се предлага да наминат през хоремага и повечето също се въздържаха. Защото тъжната истина е, че из страната изкушените от политиката са главно два вида – потискащо мнозинство местни деребеи, окопали се в икономическите си кръгове още от времето на Виденов, и наивни романтици, които хем са малцинство, хем ефикасността им е на нивото на мечтатели декабристи. Изключенията от това правило са толкова малко, че цяла България ги знае поименно и ги величае за нещо, което трябва да се подразбира за всеки политик – че си гледат работата и защитават интересите на населеното място, което ги е избрало.
А погледнатото отстрани (в моя случай от Бургас),
Цялата суета на нощите в НДК
И светските репортажи кой политик как се усмихнал и на коя хубавица намигнал изглеждат толкова далечни и безсмислени, че едва ли вълнуват някого другиго освен самите участници в панаира, майките и евентуално любовниците им.
Скъпият бутик не се нуждае от сезонно намаление, а от смяна на стоката – тя трябва да е качествена, за да разбират хората защо си струва да пазаруват точно там. В момента на гласоподавателя му се предлагат джунджурийки и кокетни шалчета, които могат да се връзват на всичко. Гражданинът обаче очаква да му се предложи и да инвестира в балтона, а не в копчето.
Какво се иска от нас, за да накараме хората да гласуват? Толкова е просто, че чак ме е срам да го повтарям. Да им предложим план за бъдещето, който да е изпълним (дори не нужно да е вдъхновяващ), и те да могат да намерят място в него. И да докажем, че се стремим към властта, за да изпълним този план, а не за да крадем.
Явно тези две простички условия нито една от старите партии не може да ги изпълни. А нови още няма. НДСВ си остана с доброто желание, защото засега взема най-лошото от старите партии – самовлюбеното затваряне и липсата на ясно конкретно говорене за бъдещето. СДС и БСП не могат да надскочат миналото си. ССД е статуквото с друго лице. Дори “Гергьовден” въпреки въображението си часове след изборите задейства като стар партиен механизъм и не се посвени да се включи във всеобщото скрибуцане.
Пука ли му въобще на някого за “партията на негласувалите”? Прието е да се казва, че близкото бъдеще ще покаже. Аз обаче много се боя, че отговорът е “не”.
В. “Труд”, 10 октомври 2003 г.