БЪЛГАРИЯ ПОД СТЪКЛЕН КУПОЛ? НЕВЪЗМОЖНО!
07 Април 2003 г., публикувано в Архив
Има политици, които не се свенят да яхнат страха на хората, за да извлекат полза
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ, депутат от Бургаския многомандатен район
Фактът, че Бургас напоследък се превърна в един от центровете на националните новини и важна дестинация за политици от всички цветове, днес, уви, предизвиква не доброто самочувствие, а страха на бургазлии, свикнали да се гордеят със своя град.
Страховете ни са много. Поканен от кмета Йоан Костадинов, иракският посланик отправи заплахи към Бургас и макар че после си оттегли думите, напрежението, което те предизвикаха, остана да витае във въздуха. Страхуваме се за туристическия сезон. Страхуваме се заедно с цяла България заради опасността запалените от Саддам петролни кладенци да окажат въздействие върху климата и околната среда дори по нашите ширини. Кадрите на смърт и разруха, които ни гледат от медиите, също не могат да оставят никого безучастен. Както и новината, че съюзническите войски са открили вече един завод за производство на смъртоносния рицин. (Един от онези заводи, впрочем, за които иракският диктатор твърдеше, че ги няма.) И въпреки несъмнените симпатии, които изпитваме към момчетата и момичетата в американски военни униформи край Сарафово, не можем да не се запитаме дали тяхното присъствие няма да ни донесе повече проблеми и неудобства, отколкото сме склонни да понесем.
Можеше ли Бургас да живее по-спокойно, ако България не беше взела страната на антитерористичната коалиция? За жалост в днешния полудял свят този въпрос води след себе си веднага още един: може ли изобщо някой да се чувства сигурен във времената на глобалния тероризъм, на безсмислените на пръв поглед убийствени атаки, като например атентата в Бали? Чия страна беше заел остров Бали, за да предизвика омразата на терористите?
За хубаво и за лошо, светът отдавна се е превърнал в онова глобално село, за което мечтаеха поколения утописти, защото вярваха, че падането на железните завеси между държави, цивилизации, мирогледи, религии ще донесе само добро. Те не искаха да повярват, че покрай доброто, и злото ще придобие мощ и огромна разрушителна сила. Днес никой не може да се затвори в собствената си крепост, да си основе своя независима провинция. Дори безбрежните дюни на Слънчев бряг и капанчетата в Поморие, където купонясвахме и сваляхме момичета в младостта си, отдавна не са територия само на носталгичните ни спомени. Древният принцип на Талмуда – “който убие човек, убива човечеството”, сега важи повече от всякога. А болните мозъци, които организираха убийствата в Ню Йорк и Бали, убиха досегашната ни представа за сигурност, за спокойствие и безгрижие.
Страховете ни днес са много. И за съжаление има политици, които не се свенят да яхнат страха, за да извлекат от него ползи за себе си. Не се свенят да предизвикват страх, за да спечелят няколко гласа повече. Какво обаче могат на практика да ни предложат те? Да издигнат непробиваем стъклен купол над България? Да я затворят във вакуум, докато останалият свят се оправи с проблемите си? Дори да не беше неморално, това пак си остава невъзможно. Ето защо е задължително България днес да има своята ясна позиция - позиция, подкрепяща ликвидирането на един режим, който вдъхновява, подготвя, подкрепя световния тероризъм.
Никой нормален човек не може да е привърженик на войната. Никой нормален човек също така не може да е привърженик на режима на един ожесточен диктатор и патологичен убиец на собствения си народ. И щом този диктатор, който избива безмилостно народа си и заплашва яростно целия свят, не може да бъде победен по друг начин, войната е по-малкото зло. Нека да се молим тази война да свърши по-бързо и с възможно най-малко жертви.
Дано тези почти деца, които днес живеят във военните си палатки в Сарафовската база, утре се върнат живи и здрави тук не в униформи, а като туристи, за да усетят прочутото българско гостоприемство в едни по-щастливи и безгрижни времена.
И да се надяваме, че хилядите отпускари, които ще потърсят тук спасение от умората и нервността на делника си, няма да усетят нашето напрежение. За да идват пак и пак, да се радват на южното ни Черноморие година след година, докато светът постепенно възвръща своята нормалност.
В. “24 часа”, 7 април 2003 г.
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ, депутат от Бургаския многомандатен район
Фактът, че Бургас напоследък се превърна в един от центровете на националните новини и важна дестинация за политици от всички цветове, днес, уви, предизвиква не доброто самочувствие, а страха на бургазлии, свикнали да се гордеят със своя град.
Страховете ни са много. Поканен от кмета Йоан Костадинов, иракският посланик отправи заплахи към Бургас и макар че после си оттегли думите, напрежението, което те предизвикаха, остана да витае във въздуха. Страхуваме се за туристическия сезон. Страхуваме се заедно с цяла България заради опасността запалените от Саддам петролни кладенци да окажат въздействие върху климата и околната среда дори по нашите ширини. Кадрите на смърт и разруха, които ни гледат от медиите, също не могат да оставят никого безучастен. Както и новината, че съюзническите войски са открили вече един завод за производство на смъртоносния рицин. (Един от онези заводи, впрочем, за които иракският диктатор твърдеше, че ги няма.) И въпреки несъмнените симпатии, които изпитваме към момчетата и момичетата в американски военни униформи край Сарафово, не можем да не се запитаме дали тяхното присъствие няма да ни донесе повече проблеми и неудобства, отколкото сме склонни да понесем.
Можеше ли Бургас да живее по-спокойно, ако България не беше взела страната на антитерористичната коалиция? За жалост в днешния полудял свят този въпрос води след себе си веднага още един: може ли изобщо някой да се чувства сигурен във времената на глобалния тероризъм, на безсмислените на пръв поглед убийствени атаки, като например атентата в Бали? Чия страна беше заел остров Бали, за да предизвика омразата на терористите?
За хубаво и за лошо, светът отдавна се е превърнал в онова глобално село, за което мечтаеха поколения утописти, защото вярваха, че падането на железните завеси между държави, цивилизации, мирогледи, религии ще донесе само добро. Те не искаха да повярват, че покрай доброто, и злото ще придобие мощ и огромна разрушителна сила. Днес никой не може да се затвори в собствената си крепост, да си основе своя независима провинция. Дори безбрежните дюни на Слънчев бряг и капанчетата в Поморие, където купонясвахме и сваляхме момичета в младостта си, отдавна не са територия само на носталгичните ни спомени. Древният принцип на Талмуда – “който убие човек, убива човечеството”, сега важи повече от всякога. А болните мозъци, които организираха убийствата в Ню Йорк и Бали, убиха досегашната ни представа за сигурност, за спокойствие и безгрижие.
Страховете ни днес са много. И за съжаление има политици, които не се свенят да яхнат страха, за да извлекат от него ползи за себе си. Не се свенят да предизвикват страх, за да спечелят няколко гласа повече. Какво обаче могат на практика да ни предложат те? Да издигнат непробиваем стъклен купол над България? Да я затворят във вакуум, докато останалият свят се оправи с проблемите си? Дори да не беше неморално, това пак си остава невъзможно. Ето защо е задължително България днес да има своята ясна позиция - позиция, подкрепяща ликвидирането на един режим, който вдъхновява, подготвя, подкрепя световния тероризъм.
Никой нормален човек не може да е привърженик на войната. Никой нормален човек също така не може да е привърженик на режима на един ожесточен диктатор и патологичен убиец на собствения си народ. И щом този диктатор, който избива безмилостно народа си и заплашва яростно целия свят, не може да бъде победен по друг начин, войната е по-малкото зло. Нека да се молим тази война да свърши по-бързо и с възможно най-малко жертви.
Дано тези почти деца, които днес живеят във военните си палатки в Сарафовската база, утре се върнат живи и здрави тук не в униформи, а като туристи, за да усетят прочутото българско гостоприемство в едни по-щастливи и безгрижни времена.
И да се надяваме, че хилядите отпускари, които ще потърсят тук спасение от умората и нервността на делника си, няма да усетят нашето напрежение. За да идват пак и пак, да се радват на южното ни Черноморие година след година, докато светът постепенно възвръща своята нормалност.
В. “24 часа”, 7 април 2003 г.