ТРУДНИЯТ ИЗБОР
31 Март 2003 г., публикувано в Архив
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
Надеждата, която всички нормални хора таяха до последния момент, че военното решение в Ирак ще бъде избегнато, рухна.
У нас, както навсякъде по света, почти всеобщото неодобрение към военното решение на международните проблеми е естествено и логично. То не може да бъде коментирано по друг на чин, освен с разбиране и уважение. Да се защити пред голяма част от българите официалната ни позиция на подкрепа към международната антитерористична коалиция е трудно, но е наложително да се опитаме всекидневно да я обясняваме. Искрено се стремя да подхождам непредубедено и към аргументите на на нашите политически противници в парламента.
Да се реагира бързо и разумно в ситуация като днешната, не е лесно. Имаме пред очите си една разединена Европа. Лидерите на държави, които за нас до вчера буквално са били символи на понятието евроатлантизъм и евроатлантически ценности, сега се разминават в Брюксел, без да се поздравяват. Водещи фигури в структурите на ЕС ту заявяват, че са разочаровани от нас, ту отричат тези си думи и признават ясно, че разбират позицията ни и че защитаваме интересите си. Имаме и едно ясно изразено антивоенно обществено настроение.
В този контекст да се говори за правилни решения е много трудно, защото в зависимост от гледните точки никое решение не може да бъде напълно правилно. Няма идеално решение. Няма чиста и безспорна кауза. Имаме мощна международна коалиция, която заявява решимост да свали един човеконенавистен режим, заплашващ света с оръжия за масово унищожение. Но тя действа без благословия от Съвета за сигурност.
Имаме и една коалиция “против”, водена от Франция, която страстно отстоява мирно решение. Но същата Франция – не е тайна – има огромни икономически интереси в Ирак. Какво остава? Единственото възможно – да се водим от моралния избор, от надеждата, че час по-скоро ще дойде краят на страданията на иракския народ. Че в Багдад ще бъде установено демократично правителство, че то ще прекрати ограбването на страната и ще доведе до икономическото й въздигане. Да се водим и от интересите си.
През цялото време, докато се бореше (и нека припомним за чест на опозицията и отляво, и отдясно – единодушно се бореше) да получи покана за НАТО, България твърдеше, че знае как да бъде лоялен съюзник. Помислете сегашните колебания в позицията й какви сигнали изпращат: “Да, ние сме лоялни, докато не искате нищо от нас, ние сме лоялни, докато се надяваме нещо да получим, без нищо да дадем...”
Решението на правителството за поведение в днешната сложна ситуация се атакува по същество от лявата опозиция и от президента.
Обаче като огледам поведението на лявата опозиция през последните месеци, сизадавам въпроси. БСП беше първата партия, която на семинар в Рибарица взе решение за безусловна подкрепа на САЩ. Минаха не минаха няколко дни, това решение беше обърнато с хастара нагоре. И после нееднократно преправяно под чадъра на някакви схоластични лингвистични уточнения. Има ли всъщност БСП мнение по въпроса, което да не е свързано във всеки момент с опортюнистичните й интереси? Има ли нещо освен популизма и мириса на местните избори, което да води лявата опозиция в момента?
Днес БСП не обича да си спомня, че допреди няколко години се обръщаше към югославския диктатор с “другарю Милошевич”. И май само аз си спомням, че по времето, когато биячите на споменатия подсъдим военнопрестъпник ме биха насред Ниш, задето бях наблюдател на “демократичните” им избори, БСП използваше същата риторика, която използва днес и от която тихомълком се отричаше до вчера.
Не бива за целите на риториката да се подменя войната против един диктатор с война срещу мачкания от него народ. Сигурен съм, че и българските интелектуалци пацифисти знаят това.
В. “Труд”, 31 март 2003 г.
Надеждата, която всички нормални хора таяха до последния момент, че военното решение в Ирак ще бъде избегнато, рухна.
У нас, както навсякъде по света, почти всеобщото неодобрение към военното решение на международните проблеми е естествено и логично. То не може да бъде коментирано по друг на чин, освен с разбиране и уважение. Да се защити пред голяма част от българите официалната ни позиция на подкрепа към международната антитерористична коалиция е трудно, но е наложително да се опитаме всекидневно да я обясняваме. Искрено се стремя да подхождам непредубедено и към аргументите на на нашите политически противници в парламента.
Да се реагира бързо и разумно в ситуация като днешната, не е лесно. Имаме пред очите си една разединена Европа. Лидерите на държави, които за нас до вчера буквално са били символи на понятието евроатлантизъм и евроатлантически ценности, сега се разминават в Брюксел, без да се поздравяват. Водещи фигури в структурите на ЕС ту заявяват, че са разочаровани от нас, ту отричат тези си думи и признават ясно, че разбират позицията ни и че защитаваме интересите си. Имаме и едно ясно изразено антивоенно обществено настроение.
В този контекст да се говори за правилни решения е много трудно, защото в зависимост от гледните точки никое решение не може да бъде напълно правилно. Няма идеално решение. Няма чиста и безспорна кауза. Имаме мощна международна коалиция, която заявява решимост да свали един човеконенавистен режим, заплашващ света с оръжия за масово унищожение. Но тя действа без благословия от Съвета за сигурност.
Имаме и една коалиция “против”, водена от Франция, която страстно отстоява мирно решение. Но същата Франция – не е тайна – има огромни икономически интереси в Ирак. Какво остава? Единственото възможно – да се водим от моралния избор, от надеждата, че час по-скоро ще дойде краят на страданията на иракския народ. Че в Багдад ще бъде установено демократично правителство, че то ще прекрати ограбването на страната и ще доведе до икономическото й въздигане. Да се водим и от интересите си.
През цялото време, докато се бореше (и нека припомним за чест на опозицията и отляво, и отдясно – единодушно се бореше) да получи покана за НАТО, България твърдеше, че знае как да бъде лоялен съюзник. Помислете сегашните колебания в позицията й какви сигнали изпращат: “Да, ние сме лоялни, докато не искате нищо от нас, ние сме лоялни, докато се надяваме нещо да получим, без нищо да дадем...”
Решението на правителството за поведение в днешната сложна ситуация се атакува по същество от лявата опозиция и от президента.
Обаче като огледам поведението на лявата опозиция през последните месеци, сизадавам въпроси. БСП беше първата партия, която на семинар в Рибарица взе решение за безусловна подкрепа на САЩ. Минаха не минаха няколко дни, това решение беше обърнато с хастара нагоре. И после нееднократно преправяно под чадъра на някакви схоластични лингвистични уточнения. Има ли всъщност БСП мнение по въпроса, което да не е свързано във всеки момент с опортюнистичните й интереси? Има ли нещо освен популизма и мириса на местните избори, което да води лявата опозиция в момента?
Днес БСП не обича да си спомня, че допреди няколко години се обръщаше към югославския диктатор с “другарю Милошевич”. И май само аз си спомням, че по времето, когато биячите на споменатия подсъдим военнопрестъпник ме биха насред Ниш, задето бях наблюдател на “демократичните” им избори, БСП използваше същата риторика, която използва днес и от която тихомълком се отричаше до вчера.
Не бива за целите на риториката да се подменя войната против един диктатор с война срещу мачкания от него народ. Сигурен съм, че и българските интелектуалци пацифисти знаят това.
В. “Труд”, 31 март 2003 г.